Едно

 Стрели и Пушек

Въздухът бе плътен и тежък с диханията на десетки хора. Градския площад бе претъпкан със съзтезатели, зяпачи, комарджии и невинни, случайни хора. Мразеше такива тълпи. „Хората само се пречкат,” мислеше си той и обикновено бе прав. Слънцето още бе високо в ясното, безоблачно небе. Огромен кръг бе оформен измежду навалицата, там, където бяха наредени мишените. Всеки един от участниците влизаше в импровизираната арена, когато ги повикаха поименно. Все пак имаше някакъв ред измежду хаоса на площада. Ред, който се въдворяваше от четири-пет ентусиазирани стражи с размерите на стар бук. Беше Големият турнир – ежегодното състезание по стрелба, където участваха само най-добрите с лък и стрела. Бе място, където да се изфукат с дългите си, усилени тренировки и, понякога, чистия си късмет. Наградата беше обичайната – петстотин жълтици за първо място и снизходителна усмивка за всички останали нещастници.
– Сорин! – изкрещя говорителят.
– Сорин чий? – изкрещя някой друг.
– Нямам идея, – отвърна раздразнено мъжа, – пише само „Сорин”.
– Т’ва трябва да съм аз – каза той и пристъпи напред. Пред тълпата се изправи висок,  мрачен мъж, облечен в дрипи и половин наметало. Той запристъпи тежко, непохватно към отреденото място, стиснал съставен лък в ръка. На гърба му се поклащаше колчан стрели. – Къде да застана? – попита той.
– Сигурен ли си? – попита го говорителя, – Струва ми се, че…нещо не си за тука, братле.
– Пределно ясно ми е на какво приличам – отвърна той, – И мога да Ви уверя, че знам точно какво правя.
– Изглеждаш малко, ъм, как да се изразя – мъжът млъкна за момент и попита, – сигурен ли си, че си достатъчно трезвен? – в отговор получи само един кръвнишки поглед, – Добре де, добре. Щом си рекъл, така да бъде.
Сорин застана на отреденото място, пое си дълбоко въздух и опъна тетивата. Ако трябваше да сме щедри, стойката му бе аматьорска. Той замръзна за момент, чакайки, слушайки ударите на сърцето си. Перфектният изстрел бе между ударите. Поколеба се за миг, но бързо тръсна глава и се върна към чакането. След няма и момент пусна тетивата. Стрелата изсвири и профуча през терена, забивайки се в една от мишените. Последва противоречивото учудване на тълпата, примесено с не толкова противоречивото „за нищо не ставаш!”.
– На три кръга си от центъра, – отвърна говорителят с глас, малко по-силен, отколкото се нравеше на Сорин, – няма да прибереш много точки така, братле!
Цялата глупост с това „братле” вече му лазеше по нервите. Той побърза да прибере лъка си и освободи място за следващия състезател. Все пак не му се искаше да принуждава пазачите да използват техния изтънчен език, за да го разкарат.
Следваща бе млада жена с дълга руса коса, стискаща малък лък. Тя стреля почти мигновено, забивайки стрелата право в центъра.
– Едно, – измънка Сорин.
Бурни овации изпратиха жената, докато тя правеше място за следващия. Сорин спря да обръща внимание на състезателите – гледаше само стрелите. Невероятни шедьоври, все ръчно изработени, ту с железни, ту със сребърни върхове и прекалено много пера по тях. Следващата стрела се заби близо до центъра на мишената и тълпата избухна отново.
– Две, – рече Сорин.
Третият стрелец излезе и всичко се повтори отново – човекът зае мястото си, опъна тетивата и стреля, без да се замисля. Отново център.
– Три.
Едва бе завършил това еднодумно изречение, когато се чу свистене и предупредителен вик раздра въздуха. Сорин вдигна ръка пред лицето си и приклекна леко. Силна експлозия разтресе площада. Мишените се разхвърчаха навсякъде, а след тях невинни и виновни зяпачи откриваха небесните висини преждевременно.
– Движещи мишени! – изкрещя някой.
Беше Сорин.
Камъни, камъчета, стрели, камънаци, пари и що-годе всичко и всички, които имаха някаква летателна способност се разнесоха из въздуха. Кървавата бъркотия стана малко по-объркана и доста по-кървава. Сорин използва суматохата да се промъкне до пиедестала, където се държеше наградния фонд. Бръкна в джоба под наметалото и измъкна три сиви топчета. Две от тях захвърли на случаен принцип, сред тълпата, а третата заби пред краката си. Дим обви целия площад, скривайки всичко от погледа на всеки. Ръката на Сорин се подаде из пушека и сграбчи торбата с парите. Той се стрелна сред тълпата, като гледаше да избута колкото се може повече хора.
Когато се измъкна от димната завеса заедно с торбата пари, той се спусна към близката уличка. Двама стражи стояха на пост там и мигновено се обърнаха към него.
– Стой! – изкрещя единият от тях.
– Мамка му, – смутолеви Сорин и бръкна в джоба си. Двамата огромни мъжаги се спуснаха срещу му, стиснали блестящи остриета и неспирно крещяха „Стой!”, сякаш трябваше да повтарят всичко, което кажат, поне по десет пъти. Ръката му се оплете в нещо и срещна трудности при изваждането й. Стражите бяха стигнали почти до него, когато той най-сетне успя да измъкне ръката си. Изпъна юмрук пред лицето си, или по-скоро пред техните, обърна длан и издуха бялата пудра право в лицата им. Исполините замръзнаха на място и Сорин бавно и спокойно се прокрадна помежду им.
Продължи надолу по уличката, щастлив и доволен, и броеше парите си с наслада. Тогава обаче чу до болка познатото му: „Стой!”
Вдигна глава и видя още един патрул да се засилва стремглаво към него. Какво им ставаше на всички днес?
Сорин се пресегна за следващия джоб
– Топки, – възкликна той полугласно, – свършиха ми джобовете!

Две >>>
Съдържание

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s