Единадесет

Палуващи пясъци

Мухата Стирка имаше обикновен живот, също както всички останали мухи. Сутрин ставаше, отъркваше предните си крака във фасетъчните очи, а задните – в задфасетъчните отверстия, които бе дочувала другите да наричат „УШИ“, а средните – в задницата си.Важно е да се каже, че мухата Стирка се отличаваше от другите мухи с това, че бе акробат, но също както всички останали, и тя „чуваше“ речта и нечленоразделните звуци на другите индивиди като крещене.
След като привършеше със сутрешния си тоалет, Стирка отлиташе в търсене на храна, приключения и кацата с мед, в която да сложи край на жалкото си съществуване.
Стирка бе доста депресирана напоследък.
Днес обаче денят й се развиваше по доста различен и необичаен начин. Бе попаднала на огромна, влажна пещера, осеяна с бели, жълти, сиви и оранжеви скали, с мек, розовеещ се под, и приключенският й дух я накара да навлезе дълбоко в нея, за да я проучи.
Макар и депресирана, искрата от откриването на нови неща все още я вълнуваше.
Стирка кацна на мекия под и крачката й веднага потънаха във влажната, необяснима розовина. Тя огледа наоколо с всеки един фасет на очите си, но успя да различи много малко на слабата светлина, идваща иззад нея.
Внезапен трус я накара да подскочи и изпръха с криле. Лошо предчувствие я обзе и тя се извърна обратно към входа, който бързо се затваряше.
Стирка се стрелна с все сили към светлината, в отчаян опит да избегне влажната си кончина. Ръбатите скали бързо се приближава една към друга и с всеки миг закриваха все повече и повече отворът, през който мухата бе влязла.
И все пак, още малко.
Они цапардоса Бруно.
– Какво си зяпнал бе?
Бруно тръсна глава, раздвижи челюсти и се изплю през лодката.
– МАЙ СЪМ ЛАПНАЛ МУХА.
– Сякаш ме е еня – скара му се синекосата, – какво сте зяпнали всички?
Они току бе станала от дрямката си и бе по-раздразнителна от обикновено. Бързо осъзна обаче, че лодката, в която се бяха набутали всички, и която се предполагаше че плава насред плуващите пясъци към имението на Рашко, всъщност се бе застопорила на едно място. Они изсумтя и потърси с поглед Ана, която отговаряше за пътуването им. Тя, както и всички останали на лодката, бяха вперили поглед някъде към хоризонта, с широко отворени уста. Они бе очаквала подобно поведение от що-годе всеки един от празноглавците в трупата, но дори и Гилиан изглеждаше неадекватна. Тя присви очи и се прокашля тактично. Реакцията бе никаква. Повдигна вежда и се прокашля нетактично. Пак нищо. Изпсува. Оливър изшъшка и тя вдигна учудено вежди.
– Какво по….
– ОНИ, ВИЖ! – чу тя Бруно и механично се извърна към неудобно чувстващият се вече хоризонт.
Насред вълните, доде й стигаше погледът, плуващите пясъци бяха осеяни с нещо, което нямаше никакво място нито насред плуващи, нито насред плаващи пясъци.
Жени.
Ама много жени.
Коя от коя по-красиви, все облечени с разкошни премени, което, само по себе си, не бе проблем. Проблемът бе, дрехите им бяха в обратна пропорционалност с красотата им.
А Трупата отдавна бе на сухо.
На по-сухо и от пясък.
Едва сега ги чу.
Слухът й бе разстрелян от звуци и песни тъй омайни, че тя едва не изпадна в транс – което обясняваше защо все още бе със затворена уста.
Они усети слюнката в устата си, изпсува наум, въобрази си изшъшкването на Оливър и се опита да отдели поглед от примамващата гледка.
Разсмя се.
– Фригидна, друг път!
– Какво става – промърмори Сорин полузаспало. Ето кой липсваше! Тя го затърси бързо с очи. Крадецът под наем се бе изтегнал – или проснал, – на дъното на лодката и пет пари не даваше за случващото се наоколо. Они се хвърли отгоре му като котка и го затисна под себе си. Той се стресна за момент. Очите й искряха, устните й бяха извити в обичайната й лудешка усмивка, макар че Сорин този път забеляза и капчица слюнка да се опитва да си проправи път отдясно на брадата й. Они дишаше тежко, на пресекулки, като че досега сам-самичка бе бутала лодката през пясъците, но здраво бе приковала китките му към дъските на лодката.
Мамка й корава!
Вероятно наистина бе. Никой мекушав родител не би издържал лудетина като Они.
– Смея ли да попитам? – попита той.
Они преглътна, избърса уста в рамо и затвори очи.
– Май сме объркали пътя.
Сорин изкриви уста във въпросителен знак. Атлетичното му постижение остана невидяно от синекосата, затова попита:
– Как така сме объркали пътя?
– Така. Трябваше да минем през плуващите пясъци, а сме се натирили в палуващите пясъци.
– Ако беше с отворени очи, щеше да видиш колко въпросително те гледам в момента.
Богове, започваше да става като тях.
Тя отвори очи.
– Каквото и да ти кажа, не се надигай от лодката, дори и да изскочат клоуни и да ме разстрелят с арбалети.
– Че да не съм луд да стана, ако ни стрелят с арбалети!
– Добър съвет, но изпускаш смисъла – тя пое дълбоко дъх и продължи, – В момента лодката е спряла по средата на езерото и сме заобиколени от не чак толкова малко, не особено облечени и привидно не-грозни жени.
– Под не малко имаш предвид…
– Стотина, поне.
– Не особено облечени?
– Голи.
Сорин кимна.
– Предположих. Не-грозни?
– Изпусна ли до какво състояние ме докараха или да го повторя?
– Ясно.
Макар и Сорин да не би отказал възможността, сега не му бе нито времето, нито мястото. Положението им бе идеално, с времето щеше да се договори нещо, но мястото бе под всякаква критика. Опита се безуспешно да прогони нахлулите мисли в главата си и, след като успя да ги набута в някое по-задно чекмедже на съзнанието си, зададе въпроса, започнал не едно и две сбивания и няколко войни:
– И сега какво?

<<< Десет
Дванадесет >>>
Съдържание

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s