Тринадесет

Змийско гнездо

– Бъкел не виждам! – изнегодува Маршал, – откъде изскочи тая мъгла?!
– ТАКА СТАВА СЛЕД ДЪЖД.
– Ама че си ни остроумен – изсъска Демона, – Какъв ти дъжд, досега печеше слънце!
– Все тая откъде е дошла – прекъсна ги Оливър, – по-важното е, че така намалената ни видимост може да се окаже проблемна за мисията.
– Мисията, та мисията! – продължаваше Маршал, – Не знам за вас, но аз нямам намерение да се запознавам отблизо с нечий нож, преди да съм го видял!
– Ако информацията на Они е вярна, няма да ти се наложи – рече Гилиан, – не би трябвало да има ножове тук, само змии.
– Ножове, зъби, все тая – мърмореше Маршал, – ако нещо ще ме ръга, бих искал да го видя първо. Они докога ще спи?
Сорин примигна неразбиращо. Въпросът бе отправен към него, но той и на идея си нямаше как да отговори. След премеждията им в палуващите пясъци, Они и Ана бяха изтощени и се бяха сгромолясали в момента, в който стъпиха на твърда земя. Странната магия, която държеше останалите в транс, бързо се бе разсеяла и ги бе напуснала, като бе грабнала спомените им под ръчичка.
– Не знам – отвърна крадеца, – не би трябвало да е още дълго.
Маршал го изледа с присвити очи.
– Какво стана на лодката? – въпросът бе с лекотата на безброй махмурлуци и изглеждаше безобиден, но в момента бе единственият въпрос, на който Сорин не искаше да отговаря.
– Тогава чакаме – каза Гилиан, преди Сорин да успее да обели и дума. Крадецът си позволи въздишка на облекчение, – Може пък мъглата да се вдигне, докато Они се събуди.
– Теб пък кой те направи шеф? – изсъска Маршал.
– Они е човекът с плана – контрира Гилиан, като се опитваше да запази спокойствие. Бе повече от очевидно, че двамата не се харесват, – няма смисъл да скачаме на сляпо.
– Деца, деца – каза Оливър, – стига сте се карали! Разстроихте Бруно!
Гигантът бе сключил вежди и изопнал долата си устна, и приличаше на пеленаче, което всеки момент щеше да се разплаче.
Край, беше официално.
Всички в трупата бяха откачени.
Маршал изсумтя и седна на пода.
– Поне нещо за пиене да имаше…
Сорин се подсмихна неволно. Самият той не би отказал бутилка вино.
Но пък бяха пристигнали на острова! Сорин дори не знаеше, че отиваха към остров. Картата на Они показваше само „пясък“, „змии“, „кучета, „демон“, „мангизи“, всичко обединено под внушителния разкривен титул „ИМЕНИЕТО НА РАШКО“. Бяха минали през първото препядствие по пътя към съкровището, но му се струваше, че тепърва започваха. Каквито и проблеми да ги дебнеха сред и отвъд мъглите, Сорин се надяваше, че има достатъчно издръжливост – а и смелост – да се справи с тях. Или  да ги избегне. За предпочитане бе да ги избегне.
Несъмнено бе, че Трупата ще се справи с предстоящите трудности, но това, което го притесняваше най-много бе, че преспокойно можеше да се окаже на неподходящото място, в неподходящото време, под неподходящия меч. Все пак пътуването им обещаваше както битки, така и предателства. Колкото и да бяха откачени, спътниците му не бяха глупави и Сорин бе сигурен, че рано или късно ще надушат намеренията на Они.
Тогава щеше да стане страшно.
И, вероятно, кърваво.
– Плъхове и кукумявки! – изкрещя Они и скочи на крака.
Сорин се почувства изплагиатстван.
Ана разтърка очи, прозя се звучно и се изправи.
– Време ви беше – измърмори Маршал. Сорин се чудеше дали Демона по принцип е такъв задник, или само когато е трезвен, – Омръзна ни да ви чакаме.
– Тихо и ти бе – излая Они, – много е рано за говорене.
– АМА КАК ЩЕ Е РАНО КАТО Е ВЕЧЕ СЛЕДОБЕД? – зачуди се Бруно. Они присви очи и запуши уши.
– Някой ден, горила такава – изскърца през зъби тя.
– КАКВО?
– Нищо, нищо – махна с ръка и се огледа.
Мъглата все още тегнеше над тях, но бе започнала лека-полека да се разсейва. Всички, освен Ана, която бе твърде заета със сутрешния си тоалет, се изправиха и напрегнаха очи в опит да различат нещо през облака, и съвсем скоро Гилиан, чието зрение бе най-изострено задари очилата, измъкнати незнайно откъде, успя да различи няколко прегърбени човешки фигури.
– Там! – каза тя и посочи с пръст.
Останалите проследиха жеста й.
– НЕ МИ ПРИЛИЧАТ НА ЗМИИ.
– Може би защото не са, умнико – каза Маршал. Сорин реши, че скоро трябва да му намерят пиячка, или поне нещо, с което да успокоят Демона. Крадецът бе виждал на какво е способен Маршал и не му се щеше случайно да се окаже под ноктите му.
Мале, мале, мале – разнесе се нечий глас, – каква си рошава, девойко!
Ух, че си голям и чорлав! – възкликна друг.
А, вземи да намалиш закуските, шишко!
Трупата гледаше в недоумение. Они заровичка в джобовете си, измъкна картата и се почеса по главата.
– Не бе, тука е – рече тя, повече на себе си, отколкото на когото и да било друг, – Ама пък къде са змиите?
Глупава девойка!
Куха лейка!
– Тихо малко и вие бе, опитвам се да мисля! – кресна Они.
– Писна ми – констатира Маршал, изщрака с ноктите и се хвърли в мъглата, право към прегърбените силуети. Разнесе се писък, крясък, метален звън, сумтене и пукот.
Маршал излезе от мъглата, сурнейки левия си крак по земята, а от ръката и ноктите му се стичаше червено-зелена течност, за която Сорин предположи, че е кръв, примесена с нещо лошо. Или това, или бе видял най-странното повръщано, което бе известно някому.
– Аз ви казах – ухили се Маршал, – че искам първо да го видя.
Въздухът се изпълни със съскане и тракане.
Демонът се строполи на земята.

<<< Дванадесет
Четиринадесет>>>
Съдържание

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s