Петнадесет

          Дълга целувка за добро утро

Они бе седнала върху Маршал, впила жадно устните си в неговите. Сорин предположи, че бе целувка, но някои неща не му бяха ясни.
Първо, това целувка ли бе или Они бе ужасно жадна? Изглеждаше като да е жадна.
Оливър се изправи, изтупа пепелта и люспите от куртката си, срита няколко съскащи бабешки глави и се затътри към тях.
Второ, защо синекосата предводителка на Трупата бе прерязала гърлото на Демона?
Ана, каквато си бе свенлива – макар и Сорин да предполагаше, че бе доста развратна – бе закрила очи с ръка, а Бруно изглеждаше приятно разсеян от група пеперуди, пръкнали се незнайно откъде.
Трето, как щеше да помогне една целувка с отровата по ръката на Демона?
Или пък за отворената рана?
Маршал пърхаше под натиска на Они и конвулсиите му ставаха все по-редки и по-редки. Крадецът можеше да се закълне, че ако не от отравяне или загуба на кръв, прословутият пияница щеше да умря от задушаване.
Четвърто, с какво цялото това упражнение бе по-различно от гавра с труп? Освен че Маршал очевидно не бе мъртъв. Поне не все още, не напълно.
Гилиан, от своя страна, пет пари не даваше какво се случва и дори изглеждаше сякаш и да й плащаха, пак нямаше да й пука.
Пето, и може би най-важното от всичко:
– Какво по дяволите?
Останалите от Трупата го изгледаха странно, неразбиращо, сякаш за тях всичко си бе в реда на нещата. Сорин ги гледаше изпитателно, въпросително и за първи път откакто бе с тях, се надяваше някой да отговори на въпросът му. Това, че въпросът му бе неясен и неопределен до немай къде нямаше никакво значение.
– Хлапе – проговори накрая Оливър с авторитета на второстепенен учител по математикал в задочна школа, – има много неща, които не знаеш за нас, за Трупата като цяло, и как правим нещата. Ще отнеме прекалено много време, което нямаме, да ти разясня всичко, но едно нещо мога да ти кажа веднага и се опитай да си го набиеш в младежкия ум – шишкото направи драматична пауза, която служеше основно да си поеме дъх след цялото тътрене и прекалено дългото изречение, което успя да състави на момента и изрече на един дъх, – Никога не се съмнявай в Они.
Разнесе се мляскане и всички извърнаха погледи към синекосата, която току се изправяше на крака.
– Така, така, така – рече тя припряно, – след малко сме готови.
– Они – опита пак Сорин, – малко разяснение?
Големите очи се скриха за миг зад клепките й. Тя се подсмихна и му смигна.
– Излекувах го.
– Моля?
– Какво ти казах, хлапе? – вметна Оливър.
– Ама..чакай! Ама как?
Они обели зъби и помогна на Маршал да се изправи. Демонът се изтупа, избърса уста, огледа оръфаният си ръкав, прокара длан по шията си и я изгледа злобно изпод гъстите си вежди.
– Мразя те – изръмжа той.
Синекосата не спираше да се хили.
– И аз, и аз.
– Някой? – примоли се Сорин отново, – Поне нещо?
Они се засмя.
– Всичко с времето си, драги. Сега – обърна се тя към другите, – всички наред ли са? Всички на линия?
– Малко са ми заглъхнали ушите – промърмори Гилиан.
– СУПЕР! – изкрещя синекосата. Гилиан потръпна едва доловимо, – ДАВАЙТЕ ДА ВЪРВИМ ТОГАВА!
– АМА НЕ ВИКАЙ ДЕ, ОНИ… – рече Бруно.
– Добре де, добре – гузно отвърна тя.
Сорин вдигна ръце и вдиша дълбоко и кимна утвърдително. Очевидно бе, че никой нямаше да му каже как точно Они бе успяла да излекува Маршал, при положение, че почти го бе убила. За момент му се бе сторило, че всичко бе част от планът й. Неприятната среща с люспестите бабички изглеждаше като идеалната възможност за един „нещастен случай“. Все пак, както самата тя бе казала, седем бяха много, и то не само от гледна точка на подялба. Как точно го бе нарекла – калабалък?
Да, беше си калабалък.
Не й завиждаше. Тя не бе от най-сговорчивите, но едва ли й бе лесно да ръководи подобна сбирщина своенравни откачалки. Сорин осъзнаваше, че „ръководене“ бе доста силно казано, но в момента не се сещаше за по-подходяща дума.
А може би това наистина бе част от планът й. Каквито и шмекерии да правеше (Сорин предполагаше някакъв вид магия. Нямаше да се учуди ако е Они-магия. На този етап му се струваше, че бе способна да си измисли нова категория специално и само за нея), тя реално бе върнала Демона от прашния праг на смъртта. Останалите от Трупата явно знаеха за това „умение“ и й се доверяваха безрезервено.
Никога не се съмнявай в Они.
Думите на Оливър отекнаха в главата му.
Дали наистина не трябваше?
Толкова много въпроси бяха нахлули в главата му, всички до един важни, но най-важният измежду тях за момента бягаше от него като вестоносец от хрътка. Сорин знаеше, че е там, но все още не го осъзнаваше напълно.
Защо се бе вглъбил така в нея?

<<< Четиринадесет
Шестнадесет >>>
Съдържание

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

w

Connecting to %s