Седемнадесет

Червено и Синьо

Някой побутваше рамото му. Сънотворният газ се оказа доста силен и той все още бе изтръпнал, но усетът бавно се прокрадваше обратно в тялото му. Сорин отлепи лице от земята и се завъртя по гръб. Клепките му бяха тежки и той с мъка успя да отвори очи наполовина.
– Ставай, поспаланко – чу той мек глас.
Червенокосата жена нежно се усмихваше насреща му и топлите й зелени очи сякаш го галеха. Сорин се стресна и седна припряно. В бързината си за малко да забие чело о нейното, но тя ловко го избегна и се отдръпна встрани. След краткотрайна борба с мускулите си, той успя да се изправи на крака и се извърна към нея. Жената в зелено стоеше с гръб към него и дългата червена коса се спускаше като водопад по изпънатия гръб. Сорин преглътна тежко и понечи да каже нещо, но думите му приседнаха. С ужас установи, че този път причината не бе тя, а гледката наоколо.
Бяха заобиколени от огромните тела на изкормените кучет, разпростряни като мръсни парцали наоколо. Мръсните парцали пък, в които държеше голяма част от провизиите и взривоопасните приспособления, бяха разпростряни като изкормени кучета. Очите му трескаво затърсиха – бе сигурен, че е видял Они в последния момент, точно преди да се строполи на земята. Но от нея нямаше и следа. Нямаше следа и от Трупата. Беше сам с жената в зелено насред поле от заклани чудовищни псета.
Поне мъглата се бе вдигнала.
– Какво стана? – зачуди се той на глас без дори да очаква отговор.
– Спасиха ти седалището – отвърна тя през рамо, – Отново. Понякога се чудя как си оживял досега.
– Не само ти – смотолеви той и се изтупа от прахта. – Предполагам си видяла накъде отидоха другите?
– Аз виждам всичко – Сорин изсумтя, – така че да, видях.
Сорин изчака. Тя не проговаряше, затова той реши да изчака още малко. Прокашля се малкозначително и изчака още. Червенокосата продължаваше да мълчи, дори не се обръщаше.
– Е? – не издържа той най-накрая.
– Какво „е“?
– Гъсеници и тарантули… – изпсува той полугласно и въздъхна тежко. – Сякаш вече съм го водил този разговор. Къде са останалите?
– Трупата е вече в имението на Абдула-ал-Рашид-ибн-Хазред….
Той я спря с ръка.
– Просто му казвай Рашко, по-лесно е.
Тя млъкна, усмихна се и кимна.
– Та те вече са там.
– Това не ми помага особено. Всички ли са там? – тя кимна. – А заедно ли са? – червенокосата поклати глава. В крайна сметка бяха прецакали Они преди Они да прецака тях. – Къде е Они? – изстреля той въпроса преди да го осъзнае.
– Стражите я прибраха.
– Има стражи?! Не, забрави…Разбира се, че има стражи. – той разтърка тревожно слепоочията си. В неимоверната си мъдрост баща му, от трън, та на глог. Сорин не знаеше какво е глог, но предполагаше, че е доста по-голям трън. – Защо са ме оставили? – внезапно попита той?
Тя тръсна глава.
– Аз виждам всичко, не знам всичко. Сигурно са те помислили за мъртъв.
Глог – таратанци! По-скоро таралеж – малките бодлички, които се трупаха до безкрай. Сорин се наведе и трескаво започна да събира принадлежностите си от земята, като все пак внимаваше да не се самозапали – или по-лошо. Усещаше погледа й, но тя не продума и думичка, затова той просто продължи със събирането. Трябваше да се увери, че не пропуска нищо.
След като успя да си възвърне имуществото, провери внимателно целостта на лъка и тетивата му, прибра бомбите обратно по джобовете и полите на наметалото си и се огледа. Денят бе ясен, спокоен и смрадлив. Сорин запуши нос и продължи да търси имението с поглед. Очите му съзряха крепостни стени недалеч от него и той се спусна натам.
– Къде? – попита жената в зелено.
Сорин спря. Съвсем бе забравил за нея.
– Ако са я взели, сега ще е в тъмница – отовърна той. – Отивам да я измъкна оттам.
– Защо?
Крадецът не отговори веднага.
– Длъжник съм й – и отново се впусна напред. Опитваше се да тича колкото се може по-бързо, за да не се налага да обяснява надълго и нашироко причините и мотивите си. Беше сигурен, че ако беше останал още малко при червенокосата, тя щеше да изкопчи от него всичко, барабар с майчиното мляко (откраднато от същия търговец с мухлясалия хляб). Сорин не искаше. Не искаше да казва, да признава причината, поради която бе взел своето решение. Докато не я изричаше, тя оставаше само една възможност, едно предположение, което може да бъде вярно – а може и да е пълна лъжа.
– Крадецо! – викна тя след него. Сорин се опитваше да не я слуша, но гласът й се просмукваше право в съзнанието му, – Какво всъщност видя в пясъците?
Таралежите ставаха все повече и повече.
Сорин прехапа език и продължи да тича.

<<< Шестнадесет
Осемнадесет >>>
Съдържание

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s