Осемнадесет

Затворници

– Ти сериозно ли?
Они бе повдигнала вежда и гледаше осъдително жалките опити на Сорин да се справи с ключалката на килията.
– Или млъкни, или помогни! – сопна й се той за първи път в живота си. – Знаеш ли колко трудно се добрах до теб? Цинизма ти е последното нещо, от което се нуждая в момента!
Они млъкна и се облегна на стената. Седеше на студения под със свити крака и придържаше корема си с окървавена ръка. Сорин бе счупил поредния шперц и в момента разглобяваше една от бомбичките в опит да направи нов. Катинарът на килията се бе оказал по-трудна задача, отколкото бе очаквал.
– Е, какво толкова – пророни Они, – най-много да си се сбил с един-два стража. Нали имаш още карфици?
Сорин изсумтя.
– Първо трябваше да бягам до скапаното имение през гадната степ – започна той. – Кой да знае, че след мъглата идва жега? Ама здрава жега – той огъна една от пружинките. – После трябваше да се катеря по шибаните стени, понеже портите, разбира се, гъмжаха от стражи. Знаеш ли, че има нажежени прътове, стърчащи от камъните? Защо – казва ли ти някой?! Според мен някого са го прецакали с една камара безсмислена работа. Ако просто ги бяха направили под наклон, щеше да им е толкова по-лесно! – той се напъна да пречупи част от телта и изпръхтя – Като се качих горе пък, трябваше да мисля как да слезна. Колко трябва да си параноичен, че да направиш толкова висока ограда? И стълбите – о, богове, стълбите! Вити стълби при това! Двойно повече стъпала! Докато слизах, мислех че обикалям целия град! Със сигурност съм развил някаква алергия към тях. Дано тоя трезор да си заслужава…Они? – той вдигна разтревожен поглед, след като осъзна, че синекосата не се бе заяждала с него от известно време. – Они? – повтори той плахо. Момичето бе затворило очи и отпуснало глава на стената, и дишаше едва доловимо. – Майната му! – обяви той, захвърли бившата бомба настрана и измъкна нова. Отвори я, кихна няколко пъти, раздели барута от останалата част и заля сглобката на катинара. – Они! – викна той и драсна клечката.
Пламъкът изсъска и затанцува по метала. Сорин се отдръпна и запуши уши – бе се отказал от дискретността, но не и от ушите си – пък ако ще целият остров да разбере какво прави. Беше успял да стигне до килията без да влиза в юмручен спор със стражите и не искаше да му се наложи. За жалост, нямаше достатъчно време за капризи.
Противно на очакванията, катинарът изпука едва доловимо и издрънча на каменния под. Сорин блъсна вратата и се стрелна към Они точно когато тя се свличаше на земята. Крадецът се хвърли напред с разперени обятия, улавяйки я преди да се бе запознала отблизо с влажните камъни по пода.
– Да те вземат демоните, Они – промълви той, – да не си посмяла да ми умреш в ръцете!
Както повечето нормални хора, а и живите същества като цяло, Сорин не харесваше смъртта в нито едно от превъплъщенията й. Не че беше против насилието – бе му пределно ясно, че думите не винаги са най-добрият подход, поне в определени ситуации. Но всичко си имаше граници. Граници, които не можеше – не трябваше – да бъдат прекрачвани. Граници, които, докато държеше чезнещата Они в ръцете си, смяташе да прекоси.
Синекосото момиче изглеждаше така спокойно в ръцете му, с леко отворена уста и лилави очи, скрити под натежалите клепачи. Като се имаха предвид раните й, спокойствието не бе добър знак. За жалост, Сорин не бе лекар и нямаше идея какво да прави в подобни ситуации, затова просто продължи да я държи. Нищо друго нямаше значение в момента – нито Трупата, нито съкровището, нито стражите, които щяха да се изсипят като чувал картофи отгоре му, нито Шефа, нито дори жената в зелено. В този момент просто искаше да е до нея. Затвори очи и усети как сълза се стича по бузата му.
– Тъпи пясъци… – прошепна той.
Они се прокашля и стресна крадеца, който мигновено отвори очи.
– Они? – попита той тихо, с надежда в гласа.
– Мммкхн… – опита се да каже тя.
– Чуваш ли ме?
– Да бе – отвърна тя, – кой ден сме?
– Същият – усмихна се той в отговор, – Как се чувстваш?
– Смачкана – тя опря лакът о земята, – Защо си ме прегърнал?
Сорин я пусна и се отдръпна леко назад. Они се засмя, задави се и закашля.
– Хайде, пале – намигна му тя след като си пое дъх и се изправи с усилие, – Няма време за подобни глупости сега.
– Ама…
– Няма „ама“ – сряза го Они, – виждам, че си отворил вратата. Тръгваме.
Сорин млъкна за момент. Дори и в това си състояние, синекосата все още звучеше властно и уверено. Они бе бледа като платно и като че едва стоеше изправена, но някакси успяваше да запази гордостта и решителността си. Сорин усети как сърцето му прескочи, но бързо успя да се овладее и се изправи на свой ред.
– Накъде? – попита той докато изтупваше панталона си, примирил се с факта, че няма да може да я разубеди. Дори не бе сигурен дали искаше да го прави.
Они се ухили ехидно.
– Имаме трезор за ограбване – рече тя и усмивката й изчезна като фея в нощта, – и глави за рязане.

Деветнадесет >>>
<<< Седемнадесет
Съдържание

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

w

Connecting to %s