Двадесет

Избор

Сорин едва си поемаше дъх. След втората огнена топка, която опърли ръката му, вече бе започнал да схваща как да избягва залповете на Оливър, но проблемът бе друг. Тесният коридор бе започнал да се пълни с пушек и крадецът срещаше трудности с по-елементарни дейности, като например дишане. Димната завеса го бе отделила от Они, която водеше ожесточен двубой с Маршал някъде напред.

Дебелият трубадур продължаваше да го засипва с огън и жупел и Сорин имаше все по-малко и по-малко възможности да се отбранява. Бомбите му бяха взривявани преждевременно от точните изстрели на Оливър, а при тази видимост дори не се и замисляше да използва лъка. Оставаше му само късото острие, което къташе в ръкава си, и голи ръце. Въпросът и при двете оставаше същият – как да се добере до противника си?

Нямаше друг избор, освен да подложи уменията си и, най-вече, краката си на изпитание. Пое си дълбоко въздух, доколкото бе възможно, и затича напред. Докато тичаше, хвърли една от останалите му бомбички право към дебелака, който, без да полага особено усилие, я гръмна с точно премерена огнена стрела. Сорин търколи две други бомби по пода, затвори очи, запуши нос и скочи през облака прах пред него. Надяваше се гъстата пелерина, оставена от експлозията, в комбинация с всенадигащата се димна завеса от огньовете да прикрие движенията му. Оливър като че видя през плана му и Сорин едва успя да залегне под поредния огнен език. Отвори едно око наполовина, колкото да открие шишкото, и с рязко движение на ръката освободи механизма с острието. С крайчеца на окото си видя една от бомбичките на земята и успя да я срита напред. Кълбото се засили, блъсна се в отломка на земята и подскочи над бледожълтата стрела на Оливър. Сорин падна по задница и се плъзна към целта си, уверено изпънал ръка – и острие – напред. Музикантът се извърна навреме и Сорин току да го подмине, но успя да улови крака му със свободната си ръка. Инерцията накара Оливър да изгуби равновесие и той залитна напред с приглушен вик точно когато взривоопасната топка подскачаше нагоре. Топчето се заби право в лицето му и се загнезди между зъбите. Сорин мигновено скочи на крака и, без да се замисля, го събори на земята. Ударът с хлъзгавия под мигновено възпламени бомбата и ушите му заглъхната от тътена.

Сорин се изправи, прокашля се и изтупа прахта от дрехите. Махна няколко пъти с ръка да разсее пушека и се закашля отново. Когато димът се разсея, видя дебеличкия веселяк да лежи по очи на пода, само дето очите му бяха някъде из коридора. Сорин усети как му се повдига и бързо извърна поглед.

Беше прекрачил границата.

Они току отбиваше ноктите на Маршал с меча си. Демонът продължаваше с безмилостното си нападение, като едва й даваше и миг почивка. Сорин гледаше безмълвно – нямаше смисъл да се намесва. Та какво би могъл да направи той в подобен двубой? Маршал се движеше толкова бързо, че едва успяваше да проследи ударите му. Они не се даваше лесно, но раните й си казваха думата. Трябваше да се намеси – или поне да опита. Извади лъка, приготви стрела и опъна тетивата. Очите и носът му все още бяха пълни с пушек и всевъзможен прахоляк, та зрението и дишането му бяха на ваканция далеч от него, но той стисна зъби и замижа. Ръцете му трепереха и той не можеше да се прицели правилно. Примигна няколко пъти, тръсна глава и се опита да насили мускулите на ръцете да му се подчинят.

Изпусна тетивата.

Стрелата проряза въздуха като, ами, като стрела, и полетя право към Они. Сорин понечи да извика, но тя я грабна във въздуха, отби поредния удар на Маршал и заби назъбеният връх на стрелата в ключицата на Демона. Последният изрева от болка и скочи яростно напред. Они приклекна и прокара нащърбеното острие на меча през гръдния му кош.

Маршал се свлече безжизнен на земята.

– Другият път – каза тя задъхано, – гледай да уцелиш.

Сорин преглътна тежко и кимна извинително.

– Не сме приключили.

– Они… – пророни той.

– Казах, че не сме приключили – спокойно отсече тя.

Крадецът замълча и тръгна след нея. Докато вървяха, хвърли поглед назад. Бруно стоеше все така застинал, стиснал белокосата магьосница в обятията си, без да издава и звук. Членовете на Трупата падаха един по един, един след друг, и то не от някакво чудовище или някакви стражници – падаха от съратниците си. Оцелелите се пречупваха емоционално и Сорин се опасяваше, че ще свърши като добрият гигант – безмълвен, застинал. Безсилен. Като празна черупка, чието съдържание бе изцедено, изпито и изпикано някъде далеч.

И за какво?

Они срита вратата пред тях и двамата пристъпиха вътре. Гилиан стоеше по средата на огромна, празна стая.

– Както и очаквах – каза тя без да се обръща, – Ония малоумници не можаха да се справят с теб.

Чернокосата мечоноска се обърна бавно и заръкопляска още по-бавно.

– Великата Они! – извика тя – Геният на Трупата!

– Гилиан – изръмжа синекосата.

– Виж се сега! – засмя се тя, – Развалина! Купчина кокали, дето едва се движат! – Они размаха меча бавно. – Защо, Они? – попита Гилиан с по-мек глас, – Бяха готови на всичко за теб! Бяха готови да те последват навсякъде, да изпълнят всяка твоя прищявка, всяка твоя команда. Да дадат живота си за теб! – чернокосата издърпа меча от ножницата. – Защо ги изостави? – стисна дръжката здраво с две ръце и пристъпи напред, – Защо избра него?!

Гилиан полетя напред като сокол, спускащ се към плячката си. Сорин виждаше как мечът й ще разсече Они наполовина преди тя да успее да реагира. Бе сигурен, че битката с Маршал я бе изтощила до краен предел и рефлексите й не бяха това, което обикновено са. Пъргавата котка се бе превърнала в дебилен търтей.

Но какво можеше да напрви?

Бяха твърде близо за лък – мечът щеше да си свърши работата преди Сорин дори да опъне стрелата. Бомбите му бяха свършили, а острието на ръката му служеше повече за шперц, отколото за инстумент на смъртта – или защитата. И все пак, трябваше да направи нещо.

Сорин взе решение.

Блъсна Они в страни, отмъквайки й меча, и замахна в опит да парира спускащия се удар. Гилиан направи финт, прибирайки острието към тялото си, и го изстреля рязко напред. Ръката на крадеца замръзна във въздуха.

Дългото, тънко острие на чернокосата се подаваше от гърба му, окървавено.

Они заби ляво кроше в самодоволната муцуна на Гилиан, карайки я да залитне настрана, и изскубна меча от гръдта му с рязко движение. Десницата й описа дъга, водейки студената стомана след себе си. Дълга ивица обагри гръдта на Гилиан, която опули очи в изненада. Они не й даде време да се осъзнае, а върна острието обратно надолу, съсичайки гръкляна. Чернокосата се задави, падна на колене и залепи ръце на гърлото си.

Они пусна меча.

– Сорин! – кресна тя, – идиот такъв!

Сорин лежеше на земята, устата му пълна с кръв. Тя седна до него и положи главата му в скута си.

– Малоумник – прошепна тя с треперещ глас, – какви ги вършиш?

Той се ухили, но не отвърна нищо. Тя се наведе и впи устни в неговите. Двамата седяха така, сключени уста в уста, доде той не се задави и Они прекрати целувката им.

– Защо не работи?! – изрева тя, – Защо?!

– Мечът на Гилиан е прокълнат – обясни нечий мек глас наблизо. Они вдигна ръка и видя красива червенокоса жена в искрящо зелена рокля, – Никой не оцелява след рана от него. Няма значение кой си – или какво си, – ако Гилиан те удари, умираш. Точка.

– Майната ти!

Жената се приближи и клекна до нея. Протегна ръка и избърса сълзите, стичащи се от очите й.

– Не аз измислям правилата, скъпа – тъжно рече тя, – Аз просто наблюдавам.

– Каква полза от теб тогава? – изръмжа Они.

Тя сви рамене.

– Кой знае.

– Махай се…

Жената в зелено се изправи. Они отново впи устни в тези на Сорин, но осъзна, че са студени.

– Не, не, не… не на мене тия!

Тя опитваше отново и отново, но все напразно. Жената в зелено я гледаше натъжено.

– Той направи избора си, Они – продума тя накрая, – за да донесе промяна. Но има неща, които не могат да се променят.

Они не слушаше – не искаше да слуша. Ръцете й продължаваха да стискат вкочаняващото се тяло на крадеца, кожата й бе пропита с кръв, а от очите й течаха сълзи на талази.

– Знаеш ли – каза червенокосата, – за него нямаше злато насред пясъците.

Они усети как образът на жената се размива и тя постепенно изчезва, като че се разтваря във въздуха. Стори й се, че на раздяла проговаря и думите отекнаха из стаята и душата й.

Сорин имаше очи само за теб.

 

<<< Деветнадесет

Съдържание

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

w

Connecting to %s