Част втора

Спътници

Тя се приближи и се протегна да го докосне. Лицето й посърна, когато ръката й мина през него. Той се усмихна тъжно.

– Всеки път го правиш, Они – рече той.

– Искам да съм сигурна – прошепна тя.

Сорин се изправи и положи ръка над рамото й.

– Знаеш, че не съм тук. Знаеш, че не съм истински – той замълча за момент. –

Сорин умря преди две години.

– Това не значи, че трябва да остане мъртъв – продължаваше да шепне тя.

Сорин се усмихна, този път искрено.

– Все така замечтана. Все така устремена – той хвърли поглед към бутилката в ръката й. – Все така заблудена.

Лилавите очи се впиха в образа на крадеца.

– Ще намеря начин – твърдо рече тя, – каквото и да ми струва. Ако ще да е последното нещо, което ще сторя.

Той поклати глава неодобрително и изцъка с език.

– Все още не мога да те разбера, Они, въпреки всичко – рече той, – докато бях жив едва ме забелязваше. Защо си така обсебена с мен след като съм вече мъртъв?

Тя не отговори.

– Имаше своя шанс. Имаше много шансове. Боговете са ми свидетели, и аз ги имах, но така и не направихме нищо.

Они продължаваше да мълчи.

– Никой няма да ти даде втора възможност…

– Значи трябва сама да си я взема.

– По демоните, Они! – изръмжа той – Не си навирай главата в дълбокото! Не можеш да пребориш Смъртта!

– МОГА! – кресна тя.

Някой потропа на вратата. Они се завъртя, отключи и отвори вратата. Пред прага стоеше високият мъж, който й бе помогнал по-рано. Тя завъртя очи, въздъха тежко и му направи жест да влезе.

– Какво искаш? – попита тя след като гостенинът се бе настанил върху скърцащото легло. Они бе седнала на привидно стабилен, макар и изтъркан стол, с крака вдигнати върху малка масичка, и надигаше бутилката. Мъжът не продумваше, само продължаваше да я гледа тъжно с малките си очи. От Сорин нямаше и помен. – Казах ти и преди – наруши тишината тя, – Не мога да ти върна гласа. Явно не мога да върна нищо вече – добави тя.

Мъжът се изправи бавно, приближи се до нея, отскубна бутилката от ръцете й и я разби в пода. Стълката се пръснаха по дъските, а алкохола се стичаше между процепите.

– Ей! – възкликна тя – Това ми струваше цяло състояние!

Той само изръмжа, грабна я за ръката и я изведе от стаята.

– Пусни ме, малоумна горило такава!

Той пренебрегна заповедта й и продължи да я дърпа по коридора и надолу по стълбите, обратно към бара. Они се дърпаше колкото може, но мъжът далеч я превъзхождаше по сила. Мисълта за острието мина през ума й, но огромната лапа я бе стиснала за китката точно там, където бе скрила оръжието. Бе забила пети отчаяно в прогнилите дъски и се съпротивляваше с всички сили, но се отказа, когато стигнаха до стълбите. От опит знаеше, че подскачането по стъпалата само по задник е болезнено и ненужно занимание, затова се остави мъжът да я води.

Кръчмата бе притихнала, дали заради късният час, дали заради липсата на клиентела. Късният бриз свиреше през открехнатите прозорци и раздвижваше застоялата смрад в помещението. Гласът на съдържателят съпровождаше звънът на монети, докато броеше днешният оборот, и не им обърна никакво внимание.

Единственият останал посетител бе нисичък младеж, седнал на маса в ъгъла. Гиганта я замъкна право към него и Они неохотно го последва – все пак още я стискаше за китката. Ръката й отдавна бе изтръпнала, а краката сами вървяха. Механичното ходене  й даде достатъчно време да го огледа – неугледен мъж, малко по-едър от нея самата, с износени и обрулени от слънце и вятър дрехи. Късата, черна коса бе сплъстена от прахоляк и мръсотия, челото му бе леко набръчкано, сините очи – изморени, а лицето му бе прикрито от вълнен шал.

– Простете на съдружникът ми – рече той, когато наближиха масата – не е от най-галантните създания на този свят. Така и не се научи как да се отнася с дамите – изправи се, направи бърз поклон и я прикани на масата. – Моля, заповядайте – говореше равно, спокойно, и Они долови дори нотка на съжаление в гласа му, макар и да не можеше да предположи на какво се дължи. Тя хвърли поглед към гиганта до нея, отскубна се от хватката му и разтърка нервно китката си.

– Някой ми дължи обяснение – строго рече тя – и по-добре да е бързо.

– Разбира се, разбира се – отвърна непознатият – но всичко по реда си. Моля – той отново направи жест към стола. Они седна на прояденото дърво, като не сваляше поглед от него.

– Къде са ми обноските? – възкликна той внезапно и се плесна по набръчканото чело – Казвам се Хан и съм пътуващ търговец. Вече се срещнахте със сътрудникът ми, Бруно.

– Още не съм чула обяснение – процеди тя през зъби, като пропусна да се представи.

Той вдигна ръка.

– Малко търпение, моля – той се прокашля. – Разбрах, че се намирате в доста…неприятна ситуация – тя повдигна вежда – и че търсите нещо, което не е особено лесно за намиране. Поканих ви тук с предложение.

Они изсумтя и понече да се изправи, но Бруно сложи гигантската си лапа на рамото й.

– Странен начин за водене на бизнес – рече тя.

Хан кимна към великана и последният направи крачка назад.

– Моите извинения. Бруно понякога е доста…настойчив.

Тя махна с ръка.

– Защо съм тук?

– Бартер.

– Бартер?

Той кимна.

– Предложение за размяна. Услуга за услуга, ако предпочитате.

Они се разсмя.

– Понятие си нямаш какво ми трябва. Не знам какво си мислиш че знаеш – рече тя, след като си пое дъх – но едва ли си дори и близо до истината – учтивостта й се бе изпарила като скъпият алкохол, пропит в дъските на горния етаж, – а и не очаквай нищо от мен. Дните, в които давах, отдавна минаха.

Хан обаче я гледаше сериозно.

– Знам, че си изгубила някого, на когото държиш – започна той като също смени тона. Тя млъкна и преглътна, – Не знам детайлите, но знам, че е било отдавна. И знам, че все още не си го преживяла – Они вдигна осъдителен поглед към Бруно. Гигантът гледаше безразлично в стената. – Това, което аз мога да направя – продължи Хан – е да помогна в търсенето. Нямам нищо конкретно, но имам няколко следи, които биха били от полза.

Тя изви поглед към него. Изглеждаше все така спокоен и уверен. Точно като търговец, който знаеше какво прави.

– С какво точно търгуваш?

– С най-ценната стока: информация.

Они се замисли. Вече две години търсеше начин да върне Сорин обратно, но единственото, на което бе попадала, бяха безплодни слухове. Усещаше, че е на път да се откаже изцяло, ако преди това не си прережеше гръкляна в опит да срещне крадеца на оня свят.

– Виж какво, приятелче – рече тя снизходително – не знам какво си чул и от къде си го чул, но ще ти кажа едно: не ме занасяй. Нямам намерение да тръгна на сляпо след съмнителен тип като теб, особено след подобно отношение – тя се изправи и се обърна към Бруно – Още тогава ти казах, че съжалявам за Ана. Нямаше какво да направя и го знаеш много добре. Ако знаех как да я върна – или как да върна гласа ти – досега да съм го направила.

Хан повдигна вежди.

– Познавате се?

Они се усмихна лукаво.

– По-добре да не знаеш – отвърна тя без да го поглежда, – дълга история. Господа – вирна брадичка тя, – беше ми особено неприятно да ви видя. Тръгвам си и ще го оценя, ако повече не ме занимавате с глупости.

Хан се изправи.

– Разбира се. Моите извинения отново – рече той все така делово. – Ако си промениш мнението, ще съм в съседния град. Хайде, Бруно – обърна се той към оклюмалият исполин, – да оставим дамата да си почине. Сигурен съм, че я чака дълъг път.

Они изсумтя и им обърна гръб. Първите лъчи на изгрева бяха започнали да си проправят път през зацапаното стъкло, но тя смяташе да ги пренебрегне и се отправи към стаята, за която бе платила повече, отколкото си заслужаваше.
Може би щеше да се наслади на няколко часа спокоен сън, въпреки липсата на алкохол.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

w

Connecting to %s