Част Седма

Дете

– Това, драга ми Они, бе магия.

– Не думай – изсъска тя, – никога не бих се сетила.

Той поклати глава.

– Не и за такава, не.  Магията има много лица—

Они вдигна ръка.

– Чакай малко. Не ми трябва лекция за това колко е великолепна и прекрасна магията и други такива тинтири-минтири. Не съм хваната от гората.

– Всъщност…

Они се стрелна към него, в ръката й проблесна острие. Хан отстъпи настрана и студеният метал изсвистя безпомощно във въздуха. Тя изви лилавите си очи към него и му хвърли кръвнишки поглед.

– Станала си бавна, Они – изцъка той с език.

– Млъкни.

Той повдигна учудено вежди.

– Не искаше ли отговори?

Тя изръмжа.

– Хайде – засмя се Хан, – ще ти разкажа по пътя.

– Сега пък къде?

– Следващият град. Може би там ще имаме повече късмет.

Они изсумтя, прибра острието обратно в ръкава си и тръгна след него. Колкото повече време прекарваше с мистериозният мъж, толкова по-неспокойна се чувстваше. Имаше нещо у него, нещо, което караше косъмчетата по гърба й да настръхват. Основният проблем бе, че не знаеше дали е от вълнение, страх или нещо съвсем различно.

– Некромаг – поде Хан, – отритнатите от обществото магьосници, които мислят, че могат да манипулират живота и смъртта. Покойният господин бе един от тях.

– Чувала съм за тях – призна Они, – но за какъв чемер ти е на тебе некромаг?

– Нали ти казах? – учуди се той. – Имаме обща цел.

– Некромаговете са отрепки – изсъска тя отново, – Парадират с живота и смъртта; самата им идеология е смахната.

– Май си по-запозната с тях, отколкото си мислех?

Тя кимна механично, макар да вървеше зад него и Хан едва ли щеше да я види.

– Никога не бях срещала некромаг на живо, камо ли да видя какви ги вършат – тя потръпна при спомена. – Това същество беше…гротескно.

– Съгласен. Признавам, че не очаквах много днес, но ми беше любопитно.

– Любопитно? Бяхме в скапана кланница за хора! Зле поддържана при това!

– О, я стига – скара й се той, – кога великата Они стана толкова мекушава? – тя не отговори – Както и да е. Поне мога спокойно да задраскам този вариант.

– Вариант за какво? Какво търсиш, Хан? – поинтересува се тя и след кратко колебание добави – И защо онзи некромаг те нарече Хануман?

Дълго време Хан не отговори. Безмълвно минаха през порутената част на града и плавно прекосиха по грижливо преметените улици, покрай лъскавите дюкяни, докато не излезнаха извън града.

– Много отдавна – наруши мълчанието Хан, – живеело едно момче. Едно много любопитно момче – говореше тихо, спокойно, сериозно. Они прецени, че не си заслужава да се заяжда – Толкова любопитно, че искало всичко да знае, всичко да види, всичко да опита. Един ден, докато лежало на една тучна поляна, видяло красив червеникав плод да виси над него. Замаяно от красотата му, момчето решило, че иска да го докосне, да усети съвършенството и величието му със собствените си ръце. Това, което не знаело, е че протяга ръце към самото слънце.

– Глупости – прекъсна го Они.

– Боговете помислили – продължи Хан невъзмутимо, – че момчето иска да открадне слънцето, да го скрие от света, да изяде плода на небесата. Небето се навъсило, светкавици загърмяли из облаците, разнесъл се гръм и стрък светлина ударил момчето право в лицето, откъсвайки челюстта му – Хан спря и се обърна към нея. Очите му бяха сериозни и тъжни и Они неволно заби пети в коравата земя. – Това е историята на детето, което искаше да изяде слънцето. Историята на Хануман – той свали шала. Долната му челюст липсваше и кожата наоколо бе обгорена, а езикът му висеше свободно. – Моята история.

Они отстъпи назад в шок.

– Много въпроси – рече, след като се осъзна, – Първо, как, по дяволите говориш без уста?

Хан вдигна шалът и се продължи по пътя.

– Това, че не мога да говоря, не значи, че не можеш да ме чуеш.

– Доста…вял отговор – той сви рамене. – Да приемем, че ти вярвам – продължи Они, – не значи ли, че си живял…хилядолетия?

– Горе-долу.

– Как така?

Той сви рамене отново.

– Това е нещото, което търся. Тайната на живота. Също като теб. За разлика от теб, обаче, аз го търся заради себе си.

– Това ли си мислиш, че търся?

– Греша ли? Толкова си изтормозена от вина, че чак лицето ти е изкривено. Дори и селският идиот би се сетил!

– Грешиш!

– Нима? Нима си се отказала от Сорин, както се опита да убедиш Бруно да се откаже от Ана?

Тя не отговори веднага.

– Не можех да й помогна. Не мога да й помогна.

– Как очакваш да помогнеш на Сорин? Или смяташ да се измъчваш цял живот? – той се разсмя, – Повярвай ми, не си струва. Живял съм достатъчно, че да го разбера.

– Ами ти? – нападна го тя, за да смени темата – На теб защо ти е тайната на живота? По твоите думи си безсмъртен!

– Точно там е проблемът – Хан спря. – Искам да умра.

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s