Част Девета

Минало

Пътуването ставаше все по-налудничаво.

Първо бе попаднала в град, където хората забравяха всичко в края на деня; после се бе натъкнала на некромаг, който се опитваше да създаде човек чрез магия; а сега вървеше към царството на мъртвите.

Руините не й бяха познати, а и нямаше какво да научи повече в самия град – всичко бе напълно разрушено и единственото, което правеше някакво впечатление, бе непреодолимото чувство на обреченост. Нищо чудно, че именно тук намериха портата към отвъдното.

Кой би помислил, че входът към задгробния живот ще се окаже толкова обикновен? Скрита под купищата обгорял камък и изчуряло дърво, почернялата букова врата с нищо не подсказваше накъде водеше. Подземието, в което слязоха, отначало изглеждаше като типична селска изба, макар и в период на полуразпад. Двамата вървяха мълчаливо в сумрака, всеки потънал в собствените си мисли, докато Хан не спря пред една от стените и се обърна.

– От тук насетне гледай само напред – рече. – Ще чуеш най-различни звуци, може да забележиш и странни неща, но е важно да не се разсейваш. Един момент колебание може да ти донесе вечност на лутане из царството на сенките.

Они го изгледа изпод вежди.

– Май не идваш тук за пръв път? – попита.

Хан поклати глава.

– Никога не се бях престрашавал да вляза.

– Нима? Какво се промени?

Той въздъхна.

– Уморих се – докосна стената с длан и камъкът засия в бледозелено. – Ще говорим после. Сега пази тишина.

Они кимна. Нямаше намерение да рискува излишно, без значение дали наистина влизаше във владенията на Смъртта или бе станала жертва на заблудите на един луд. Стената се разпадна с тих тропот и Хан бързо се шмугна в отвора. Они пое дълбоко дъх и го последва.

В момента, в който прекрачи прага, усети хиляди погледа фиксирани върху нея. Заби пети в пода и замръзна. Затвори очи и ушите й се изпълниха с безчет писъци, крясъци, молби, хвалебствия, извинения. Пое си въздух още веднъж и отвори очи. Хан вървеше няколко крачки пред нея и тя успя да забележи очертанията на пътеката, по която се движеха. Не смееше да огледа наоколо – думите му все още отекваха в съзнанието й: „вечност на лутане“. Стисна зъби и тръгна след него.

– КЪДЕ ОТИДЕ, ОНИ?

Тя застина. Бе глас, който не бе чувала от години; глас, който не мислеше, че някога ще чуе отново. Очите й се напълниха със сълзи. Хан изтропа с крак.

– Следващия път, ти черпиш, дядка.

Тя прикри уста с ръка, за да не извика.

– Ще черпя, ама друг път! Оливър не черпи никого!

Они стисна очи и прехапа език. Вече не таеше и капка съмнение – бяха в света на мъртвите. Чу ново тропане. Примижа и видя как Хан стоеше пред нея и се опитваше да й привлече вниманието. Избърса сълзите и издиша дълбоко.

– Ама наистина си упорита.

Сърцето й запрепуска и тя се обърна по посока на гласа. Сорин стоеше точно до Хан, все така рошав и ухилен.

Хайде тогава – вдигна ръце крадецът, – като си се решила, действай. Не се отказвай точно накрая.

Сълзите отново потекоха по страните й. Толкова много болка, угризения и съжаления; толкова гняв и мъка таеше в себе си, че едва се сдържаше. Но не губеше надежда – отказваше да изгуби надежда. Осъзнаваше лицемерието си. Стискаше миналото с две ръце, докато се опитваше да убеди останалите да продължат напред, да живеят за бъдещето. Осъзнаваше го, но не искаше да продължава; не искаше да забравя. Кимна на Сорин и тръгна към Хан.

Светът се преобърна и Они остана сама в тъмнина. Заозърта се в опит да различи някого или нещо, но наоколо имаше само непрогледен мрак. Нямаше Хан, нямаше Сорин, нямаше никого.

Обзе я ужас.

Един момент колебание, отекнаха думите в ума й.

Плъхове и кукумявки.

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s