Рисунка

Купето във влака беше претъпкано. Бяха минали вече няколко години, откакто отвориха железницата в малкото ни градче, но хората все още не се бяха нарадвали на това чудо на съвременната наука. Донякъде ги разбирах – кой би помислил, че такава купчина старо желязо би се превърнала в един толкова евтин и удобен начин за пътуване?

                Удобно беше за всички мързеливци – включително и мен. Възможността да прекосиш половината свят, без да си станеш от задницата, бе изключително привлекателна. И все пак, защо всички бяха решили да пътуват точно днес?

                Точно когато най-накрая бях успял да спестя пари за морето!

                Седях на спарената седалка вече два часа и нервно поглеждах джобния си часовник. От радиото се носеше протяжна, успиваща мелодия – джаз, мисля – и въздухът в купето бързо привършваше, основно заради тежкото пуфтене на стогодишната бабичка и разяреното хъркане на поредната пияница. Погледнах отново часовника. Девет. Девет часà, а този вече бе пиян като мотика!

                Абе, как точно пие една мотика?

                Изправих се да отворя прозореца, защото усещах с цялото си съществувание, че ще припадна преди  да стигна до спирката си.

                – Недей, чадо – чух хрипливия глас на бабичката. – Недей, че студено.

                Свъсих вежди, изгледах я кръвнишки, изцъках с език и си седнах на мястото. С тези не можеш да излезеш на глава – сигурен съм, че дори не бе видяла как я гледам. Явно бях обречен да си погина в тази задушевна атмосфера. Въздъхнах, опрях се на ръка и зяпнах през прозореца. Пейзажът бързо се променяше – по-бързо, отколкото очите ми успяваха да възприемат случващото се. Дърво. Къща. Дърво. Къща. Дърво. Магаре. Къща. Къща. Къща. Гора. Пясък.

                Пясък?

                Скочих на крака и сграбчих дръжката на прозореца, решен да го отворя. Бабичката викаше зад мен и съм сигурен, че чух пияницата да се събужда, но останах глух за тях. Очите ми се бяха залепили за невероятната гледка, разкрила се пред тях, и ръцете ми действаха сами. Прозорецът се отвори с трясък и сетивата ми поеха морския бриз с облекчение.

                – Крайна гара за влака – разнесе се глас от микрофоните, – приятен ден и благодарим, че пътувахте с нас!

                Грабнах багажа си и се втурнах към изходите. Влакът все още не бе спрял, но не издържах – трябваше да изляза от тази консерва, от това „чудо“ на науката и техниката.

                Ех, къде ги конете, като ти трябват?

                Едва дочаках спирачките да спрат да скърцат и скочих на перона. Гарата беше близо до брега – за щастие – та не се наложи да вървя дълго. Тичам. Не се наложи да тичам дълго, защото наистина тичах. Багажът ми не помагаше особено в това ми начинание. Не съм атлетичен, никога не съм бил и, сега като се замисля, едва ли някога ще бъда. Дори не мога да плувам. Защо отивам на морето тогава?

                За да рисувам. Аз съм художник.

                По душа поне де. Рисувам с душата си – сърцето е боята, волята е четката, а очите са платното. Разчитам на въображението си. Винаги съм го правил – с това си изкарвам и прехраната.

                Стигнах до плажа и се събух. Зарових пръсти в мекия пясък, вдигнах очи над хоризонта, където слънцето още лениво се протягаше, и вдишах дълбоко. Знахаря се оказа прав – морския въздух правеше чудеса.

                А дали отговаряше на въпроси? Защото имах много.

                Но те бяха за друг ден, за друго място. Дойдох да рисувам – друго не ме интересуваше в момента. Не можех да си позволя да се разсейвам, защото моите картини бяха специални. Защото моите картини бяха различни – не само от тези на другите, но и за всеки, който ги  гледаше.

                Очите са платното, но не творя върху своите. Коленичих и отворих куфара си. За колкото и духовен да се имах, все пак ми трябваха материални неща. Заради тях – чуждите очи. Не всеки виждаше света като мен и не всеки се чудеше и маеше за същите неща.

                Докато нагласях пишещата машина, един въпрос не ми даваше мира.

                Как, аджеба, пие една мотика?

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s