Дъжд

Капките барабаниха по прозорците на малкото магазинче.

Навън валеше като из ведро, но на него не му пречеше, напротив – тропота на водата по зацапаното стъкло го успокояваше. Беше се сгушил на античното кресло зад тезгяха, увит в стари, окъсани одеяла, и държеше чаша горещо кафе. Умореното му лице се бе отпуснало блажено и бе затворил очи. Наоколо нямаше никого, дори помощникът му си бе тръгнал по-рано. Само той, напуканата кожа по креслото, ранената вълна на завивките, концерта на дъжда и опиянението от мириса на топлата напитка.

            Искаше му се да остане така завинаги – сам, в своя собствен свят, заобиколен от миналото и далеч от настоящието. Далеч от ослепителните неонови светлини на небостъргачите, от оглушителния рев на двигателите, от задушаващия смог по улиците. Далеч от корпоративните акули, които го бяха натирили в тази руина; далеч от хлапаците на кварталните банди, с техните шарени коси и прекалено количество метал по лицето. Далеч от всичко и всички.

            Само той, кафето в ръцете му и дъжда.

            И тъмнината.

            Лампите в магазина бяха загасени, а през прозорците не проникваше дори стрък светлина. Една тиха и спокойна вечер в иначе натоварения метрополис.

            Чу бръмчене в ухото си. Въздъхна тежко и натисна слепоочието си с пръст.

            – Да? – рече.

            Дженкинс, чу глас в главата си, зареди ли стоката?

            – Да – бръмченето в ухото го подлудяваше.

            Нали не ме лъжеш? Утре ще пристигнат важни клиенти, обещал съм им най-високото качество!

            – Да.

            Слушай, момче, само да си ме излъгал, кълна се в…

            Дженкинс прекъсна връзката. Не му се занимаваше с глупости точно сега. Беше му писнало от бизнес сделки, бизнес уговорки и бизнес лизане на задници. Имаше време, когато можеше да го прави ежедневно, без почивка, без сън. Тогава му харесваше – та нали и той бе една от тези акули, надушили кръвта в морето от пари, в което се бе превърнал светът. Свят, в който властваха оръжията, насилието, наркотиците, далаверите и парите. Сега нямаше нищо свято, нищо морално. Убий, за да не умреш. Прецакай, за да не те прецакат.

            Какви ти хора? Животни!
Може би тук наистина му беше по-добре, скрит зад стените на антикварното магазинче, където сякаш никой не идваше. Та кому бяха притрябвали реликви от миналия век?

            Отново чу бръмчене в ухото си – сигурно пак бе шефът му. Изсумтя недоволно и понечи да отговори, но чу друг шум.

            Скърцане.

В помещение, изградено почти изцяло от метал, чуваше да скърцат дъски. Отвори очи и се огледа. Лампите все още бяха загасени и единствената светлина идваше от малкото свещи, наредени по продължението на коридора към складовете.

– Автентично, друг път – промърмори той. – По-скоро е зловещо.

            Крайчеца на окото му забеляза силует близо до входа. Извърна глава и напрегна кафявите си очи. Успя да различи фигурата на жена досами входната врата на малкото му магазинче. Косата ѝ стигаше до раменете и отпуснати ръце. Изглеждаше необичайно, но той бе свикнал на странности – често му се случваха напоследък. Никога обаче не му се бе случвало да има посетител след като вече е заключил помещението и е пуснал алармата.

            Студена пот изби по загрубелите му ръце, устата му пресъхна и в първия момент той замръзна. Преглътна тежко и, за щастие, бързо успя да се окопити. Скочи на крака и дважди плесна силно с ръце. Лампите разпознаха командата и заляха помещението с ослепителното си сияние. Той присви очи в опит да се нагоди на светлината и трескаво затърси посетителката си с поглед.

            Отново беше сам, дори бръмченето в ушите му бе спряло. Само той, кафето на пода и тропота на дъжда.

            И светлината.

            Въздъхна облекчено.

            – Май съм започнал да полудявам – рече. – Привиждат ми се разни работи.

            Отчаяният опит на човешката реч да успокои препускащото му сърце се увенча с успех. Той вдиша дълбоко, поемайки застоялия въздух, и издиша шумно.

            – Привижда ми се, да – повтори, за да затвърди фактите в главата си. – Няма как някой да влезе без да съм го пуснал.

            Наля си нова чаша кафе, върна се обратно в старото кресло и отново се уви с одеялата. Дъждът продължаваше да барабани по прозорците и усещаше как постепенно успокоява нервите му, но светлината в помещението разваляше всичко.

            Плесна с ръце. Лампите изгаснаха и той се озова лице в лице с неканената гостенка. Очите ѝ бяха сини и студени, страните – бледи, устните – побелели. Черната коса се спускаше свободно и очертаваше изражението ѝ като в рамка. Той се опита да извика, но тя сложи пръст на на устата му и се усмихна лукаво.

            Дъждът спря.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s