1037

Мъжът седеше на малък дървен стол на хълма. Морето бе точно пред него, изпълнило взора му, и грохота на разбиващите се в скалите вълни го оглушаваха. Слънцето припичаше уморено, въздухът бе свеж и морският бриз нежно галеше бузите му и развяваше черната като катран коса. И днес носеше любимото си тъмносиньо яке с три райета на десния ръкав, а пръстите на краката му се подаваха от полускъсаните обувки.

Погледна през рамо и черните му очи видяха високия морски фар, построен сякаш преди векове. Въпреки възраста си, масивната каменна конструкция се издигаше гордо и уверено, непоклатима под ударите на природата. Бе почти сигурен, че сегашният му дом бе тук още от началото на времето, и мъжът го уважаваше и пазеше. Палеше огромната клада на върха всяка вечер, за да насочва и напътства преминаващите кораби. Правеше го, откакто се помнеше и вероятно щеше да продължава да го прави вечно. Поддържането на вековния гид бе начинът му да се отплати за подслона, който безмълвната кула му осигуряваше – да изпълнява предназначението си и да показва пътя на заблудените моряци.

Моряци, които така и не бяха идвали все още.

Въпреки това, той продължаваше да изпълнява задълженията си, когато бе необходимо. Изправи се и се приближи до ръба на скалата. Вълните все така се разбиваха в твърдия камък и тътенът им огласяваше брега. Вдиша дълбоко и затвори очи, като остави свежият въздух да изпълни тялото му, а песента на прибоя да отеква в ушите му. Скоро трябваше да се захваща за работа, но все още имаше време и искаше да се полюбува на спокойствието.

Спокойствие, което сякаш никога не свършваше.

Отвори очи. Имаше нещо нередно днес, нещо различно, което го тревожеше. Някаква тежест във въздуха, нещо, което досега не бе срещал, но въпреки това му бе някак познато.

Някой бе дошъл.

Стана и се обърна. Двамина бяха дошли при него. Единият бе възрастен мъж с побелели коси и брада и изпито, набръчкано лице и широкопола сива шапка на главата. Бе бос, с прости, опърпани дрехи, покрити от сиво наметало, и се подпираше на дълга тояга, а на гърба си бе преметнал стара торба. Другият посетител бе младо момиче с дълга, къдрава кестенява коса и румени страни. Облечена бе в бледожълта рокля с къс ръкав и носеше дълги бели чорапи и ниски обувки. На ръцете ѝ дрънчаха метални гривни – четири на дясната и три на лявата. И двамата се усмихваха широко, а уредникът на фата не знаеше какво да стори. Открай време бе мечтал някога да срещне други като него, но винаги си бе мислил, че ще ги зърне само отдалеч, докато пътуваха на корабите си, а той им махаше от върха на фара. Сега, най-накрая изправен лице в лице с други хора, онемя.

– Прекрасен ден, нали? – поздрави старецът и присви сините си очи, които бяха твърде игриви за някой на неговата възраст. – Как те зоват?

Мъжът отвори уста, но от нея не излезе и звук и осъзна, че никога не бе говорил и не знаеше как. Познаваше идеята на езика, но никога не му се бе налагало да я прилага на практика. Стоеше така, с отворена уста, прикован под очакващите погледи на посетителите.

– Нямаш си име? – попита се старикът след малко и примигна учудено, след което махна добродушно с ръка. – Нищо. В свят като този рядко е нужно. Но все пак трябва някак да ти викаме, нали?

Мъжът кимна в съгласие. Сега, когато вече не бе сам, трябваше да намери начин да се отличава от другите, за да докаже, че всъщност бе той. Не искаше да става като вълните, които се сливаха една с друга, или като пушека, който се издигаше от фара и се размиваше в небесата.

Сега, когато вече не бе сам, за пръв път изпита страх; страх от това, че вече не бе единственият в малкия си свят, в който доскоро имаше само широки поля, бурно море, остри скали, гореща клада и студен камък и той бе единственото живо същество. Сви юмруци притеснено и преглътна тежко.

Новодошлите се насочиха към дома му и той ги последва припряно след момент на колебание. В ден като този не можеше да мисли за работата си, за задълженията си. Фарът нямаше да свети тази нощ.

Дните започнаха бързо да се нижат един след друг. Старецът и девойката останаха да живеят при него и да му разказват за широкия свят отвъд полята, отвъд морето. Побелелият мъж се наричаше Тен и го научи да говори, показа му книгитe и рисунките, които носеше в торбата, обясни му какво бе поезия, музика, изкуство. Беше благ и търпелив учител и скоро се превърна дори в нещо повече – стана му като баща.

Момичето се зовеше Нана и очевидно бе видяла по-малко дни от него. Бе пъргава, енергична и засмяна. Помагаше му в работата всеки ден, а вечер прекарваха улисани в разговор, очаквайки корабите, които така и не идваха.

Него нарекоха Сан, което му хареса страшно много. Никой не го бе наричал по име преди, никой не му бе давал такова. Радваше се на компанията с цялото си съществуване, но най-много му прилягаше усмивката на Нана, която бе изтрила страховете му. Ставаше все по-добър в четенето и писането, разговорите му със стареца бяха все по-дълги и по-задълбочени, а нощите край кладата с Нана бяха все по-приятни. Широка усмивка се бе разляла по лицето му от сутрин до вечер и не усещаше ни глад, ни жажда, ни умора. Бе доволен, бе щастлив.

Докато не дойде ден, в който отново усети нещо различно.

Позна чувството на празнота.

Побиха го тръпки и закрачи трескаво из фара в издирване на гостите си, но напразно.

Нана я нямаше.

Сърцето му се сви и хукна през полята, като крещеше името ѝ, но така и не получи отговор. Сломен, той се върна обратно при вековния фар и се зае със задълженията си, за да се разсея.

Няколко дни по-късно откри тялото на Тен, облегнато на студените камъни зад фара. Лицето на стареца бе все така спокойно и усмихнато и това го ужаси. Сан вече бе научил за смъртта и за края на съществуването, но да я види с очите си бе съвсем различно. Смяташе я за нещо ужасно, нещо, което изтисква живеца у някога и оставя само куха черупка, но старият му учител не изглеждаше измъчен. Буца заседна в гърлото му, гърдите го заболяха, сърцето му се сви и усети студени капки да се спускат по бузите му.

Плачеше.

Побягна и се скри във фара. Смъртта бе наистина страшна, а той отново бе сам.

Животът му вече се влачеше като охлюв, дните му се струваха безкрайно дълги, а нощите ужасно самотни. Изгорелите дървета от кладата на върха на фара се разпаднаха и покриха каменния под с прах и пепел, които ветровете скоро щяха да подемат и разнесат към небесата. Слънцето все така лениво се носеше над самотните поля, а вълните продължаваха яростно да се пенят и разбиват в зъберите на брега.

Мъжът не излезе повече. Навън бе страшно и празно, а светът бе твърде голям. Старецът му бе показал участта, която го очакваше, която очаква всекиго, и той се бе отчаял от тленността си. Най-много го болеше обаче, че нямаше кой да го утеши, кой да сподели мъката му.

Един ден чу тропане на вратата и мигновено скочи на крака. В черните му очи проблясваше искрицата на надежда – някой бе дошъл. Вече нямаше значение кой беше, стига да имаше на кого да излее мъката си, да олекоти душата си. Хукна към входната врата, отвори я с рязко движение и замръзна.

Нана стоеше на прага и се усмихваше както преди. Въздишка се изтръгна от гърдите му и камък му падна от сърцето. Сграбчи момичето, прегръщайки го силно, и чу пукот. Стреснат, внимателно отпусна захвата си и отстъпи назад, а старите дъски под краката му изскръцаха тъжно и протяжно.

Нана се разпадна на парчета, които се строполиха с глух тропот по пода. Очите му се разшириха. Тен му бе разказал за хората и животните, за птиците и буболечките и той знаеше, че когато нещо живо бъде наранено, то кървеше.

Но сега кръв нямаше.

Там, къдео бяха свивките на момичето, ставите, врата, коленете, лактите, сега стърчаха въжета, зъбчатки, болтове и гайки. Лицето ѝ бе все така разтегнато в усмивка, а очите ѝ блестяха, макар и къдравата ѝ глава да се търкаляше по пода.

Сан изкрещя от ужас и излетя навън, скубейки коси. Щом излезе, остра, зловонна миризма нахлу в носа му и той се задави. Закри уста с ръка и тръгна към вонята. Озова се зад фара, където тялото на стареца гниеше. Догади му се и той се закашля. Извърна очи и побягна надалеч от грозната гледка.

Отиде до брега и се свлече уморен на стола. Свежият морски въздух пречистваше сетивата му, а топлината на слънчевите лъчи го успокояваше. Мислите му обаче трескаво препускаха и зад всеки ъгъл на мозъка му изскачаше нов въпрос. Той вдигна длан пред лицето си и дълго време не отделяше поглед от нея. Когато най-накрая се реши, я сграбчи с другата си ръка, стисна зъби и натиска рязко и силно.

Чу пукот.

Вечерта дървото в кладата пращеше, пламъците отново танцуваха на върха на фара, а черния пушек пътуваше за пореден път към небесата. Сан седеше на хълма с поглед, зареян някъде напред, отвъд хоризонта. Стана и наоколо се разнесе метален звън. Изпсува, наведе се, закачи ръката си обратно и се насочи към къщата.

И тази вече не мина нито един кораб.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s