Вълшебно кексче

Ключалката изщрака и тя влезе през скърцащата врата на малкия апартамент, захвърляйки чантата си върху шкафчето за обувки. Въздъхна тежко, уморено, и събу високите черни кубинки. Коридорът бе малък, тесен и едва стигаше един човек да се размине със себе си, камо ли с някого другиго. Може би беше по-добре, че откакто се бе преместила тук преди няколко седмици, почти никой от приятелите и познатите ѝ не я бе посещавал.

            Закачи якето и шала си и се повлече към стаята, сурнейки дебелите чорапи по мръсния паркет. Беше изтощена и искаше единствено да мине през душа и да си легне в очакване на утрешния ден. Щеше да е първият ѝ почивен ден от доста време насам и смяташе да му се наслади колкото може повече.

            Въпреки това подмина банята без дори да я поглежда, влезе в просторната одая, машинално навеждайки се под провисналия ниско полилей, и се просна по очи на дивана в тъмното. Леглото ѝ бе чак в ъгъла на стаята и тя прецени, че е прекалено далече да ходи чак дотам – а и пътят в мрака бе опасно осеян с табуретки. Изръмжа раздразнено, издиша тежко и се завъртя по гръб.

            – Не – рече гласом, – няма да спя още. Смърдя.

            Стана с усилие и се насочи обратно към банята, маневрирайки в тъмнината, като по пътя за малко да закачи стайното светило, и се шмугна вътре. Сензорът на лампата засече движението и озари помещението, карайки я да примижа. Контрастът между ремонтираната и модернизирана баня и комунистическото строителство на апартамента като цяло бе потресаваща – все едно влизаше в съвсем друг свят. Пусна кранчето и се взря в отражението си в огледалото над мивката. Дългата ѝ черна коса се спускаше свободно по отпуснатите рамене, а под кафявите очи имаше торбички от недоспиване. Загарялото ѝ лице изглеждаше изнурено и изпито, а тънките устни бяха избледнели. Наплиска се с вода и примигна няколко пъти, за да се свести и да накара уморените си клепачи да се държат прилично. Не искаше да заспива под душа – или под мивката – колкото и привлекателна да ѝ се струваше идеята. Отвори шкафчето до огледалото и посегна към четката за зъби, но спря.

            – Майната му – заяви. – Не ми се занимава.

            Затръшна вратичката, спря чешмата и побърза да свали натежалите дрехи. Бойлерът зажужа тихо и топлата вода се изсипа върху изрисуваното ѝ тяло, обливайки захапалата роза лисица на плешката ѝ и обгръщайки цялото ѝ същество в нежната си прегръдка. Тя затвори очи и се наслади на момента блаженство след натоварения ден, като остави горещите капки да се стичат по настръхналата от студа навън кожа. В този миг нямаше никого и нищо, не усещаше нито една от болежките и притесненията си, и смрадта на големия град се отмиваше от тялото ѝ.

            След като прекара повече от обичайното време под животворния водопад, тя уви косата си в кърпа и се върна до мивката да измие и зъбите си. Наистина не ѝ се занимаваше, но в същото време гадния вкус в устата не ѝ даваше мира.

            Доволна и чиста, тя се върна обратно в общото помещение, увита в любимата си хавлия, и включи осветлението. Полилеят примигна и обля стаята в мека, жълтеникава светлина. Черният котарак до леглото ѝ се протегна и прозя, едва сега забелязал присъствието на стопанката си. Тя се усмихна и затърси с поглед мястото, където бе зарязала чистите дрехи.

            Апартаментът беше… евтин. Разполагаше с просторна стая с малък кухненски бокс, баня с тоалетна, ремонтирани наскоро, и три плочки тераса. Беше компактен и уютен, стига да не ти пречеше периодичната миризма на мухъл, която идваше кой знае откъде. Бойлерът бе чисто нов, проточен, та никога не ѝ се налагаше да чака да преоткрие топлата вода, а хазяинът ѝ бе осигурил готварска печка, от онези руските, които им отнема по няколко века да загреят, но нямаха чупене – „куча марка“, както казваше баща ѝ приживе. Рядко я използваше, понеже докато да успее да сготви, вече не бе гладна, и разчиташе основно на гостилницата на ъгъла. Не се оплакваше – готвеха вкусно. Като цяло бе доволна от мястото, особено за тези пари. Единствено се притесняваше как ще изкара зимата, тъй като нямаше нито климатик, нито печка, която да върши някаква работа – единствено конвектор, който се очакваше всеки момент да се пенсионира. Трябваше обаче да изчака до заплата, че да ходи да пазарува техника. А и някой носач нямаше да ѝ е излишен. Можеше да се справи и сама, но вече ѝ бе писнало. Въпреки ръста си бе жилава и стегната, макар и да не тренираше особено – ако не се броеше ходенето пеш до работа. Неколкократно ѝ се бе налагало да носи кашони с дрехи, с книги или и с двете, чак до петия етаж, където се намираше квартирата, а асансьор нямаше. Любимите ѝ книги – или поне тези, които все още бяха здрави – сега стояха наредени по няколкото лавици, закрепени към носещата стена, а останалата част от съкровището ѝ беше натъпкано в двукрилия гардероб и под леглото.

            Въпреки настъпващия студ навън, в стаята бе все още топло, и тя надяна само една червеникава тениска със засъхнало петно от неопределен произход и чифт полускъсани дънки, които открай време молеха за шивач. Насочи се към кухненския бокс, докато котаракът се моташе в краката ѝ, внезапно и необяснимо разсънен. Намери пакета с гранули, с които да нахрани четириногото, и се зае с основната си цел – горещо мляко с какао.

            – Обаче ми се яде и нещо сладко – продума тя и се почеса през кърпата, която все още бе омотана на главата ѝ. Отвори шкафа със захарни запаси и зарови усърдно. – Имаше някъде тук браунита…

            – Май си тръгнаха преди малко – избоботи нечий глас зад нея, – но мога да ги викна обратно.

            Тя се стресна и се извърна светкавично. Пред нея стоеше висок старец с буйна пепелява брада, стигаща до кръста, рошава посивяла коса и набръчкано, намръщено лице с остър поглед. Носеше тъмнокафяви дрипи без ръкави, бе бос и се подпираше на малко криво бастунче. Тя изпусна кутията бисквити, които бе тръгнала да мести, отстъпи назад, опирайки се в плота, и изпищя. Старецът повдигна вежди изненадано и също изпищя. Двамата се надвикваха под съпровода на раздразненото съскане на котаракът, който току бе приключил с вечерята и се бе унесъл отново, докато въздухът вече не им достигаше. Девойката положи ръка на гърди и започна да диша учестено, сърцето ѝ препускаше, косъмчетата по тялото ѝ бяха настръхнали, а косата ѝ бе избягала памучния затвор и се бе разляла по раменете ѝ. Усещаше капчици пот да избиват по челото ѝ и тя разтърка невярващо очи. Старецът продължаваше да стои пред нея, вече превит, и се опитваше да си поеме дъх.

            – Изкара ми акъла, момиче! – укори я той.

            Тя повдигна вежда учудено.

            – Моля? – възрази. – Аз съм ти изкарала акъла? Ти се появи от нищото, старче! – сега, когато първоначалните шок и еуфория бяха отминали, момичето бързо се бе окопитило. – Какви ги търсиш в апартамента ми?!

            – О, значи ти си новата щерка – замислено отвърна старецът. – Това обяснява защо те виждам постоянно напоследък.

            Момичето ококори очи.

            – Новата какво?

            Мъжът се сепна, сякаш се бе сетил за нещо, бръкна в полите на дрипите си и измъкна нещо малко и мърдащо.

            – Ето – рече, – брауни.

            Тя сведе очи към подадената ръка и сподави вопъл. Старецът държеше малко човече с рижава коса и лунички по лицето, облечено в мръснозелена парцалива униформа и скъсана червена островърха шапчица. Изглеждаше едновременно уплашено и ядосано.

            – А? – бе най-доброто, което успя да изтръгне от гърдите си.

            – Брауни бе – отвърна мъжът, – нали търсеше?

            – Аз търсех кексче – объркано отвърна тя, без да откъсва поглед от борещото се за свобода същество в сбръчканата ръка, – не… това, каквото и да е то.

            Човечето изписка нещо неразбираемо и ухапа стареца по пръста, освобождавайки се, приземи се ловко на паркета и побърза да се стрелне нанякъде. Момичето го проследи с поглед, все още смилайки факта, че в къщата вече имаше малко, ядосано човече.

            А може би винаги е било тук?

            – Кажи така бе, чадо – рече старецът, вадейки я от моментния транс, и затърси из полите си наново. След миг извади парче прясно изпечен какаов кекс с пудра захар и ѝ го подаде. Тя изгледа сладкото изкушени изпод вежди, след което стрелна очи към старика. Натрапникът нямаше никакви видими джобове, а дрехите му бяха твърде окъсани, че изобщо да има вътрешни такива, поне не и достатъчно големи за подобно парче. Притесняваше я откъде точно бе измъкнал храната.

            – Няма страшно – увери я той и отхапа от кексчето, – нищо му няма.

            Тя свъси вежди и изкриви уста. Ако преди момент имаше някакъв теоретичен шанс да приеме предложението му, то той се бе изпарил като фея в нощта.

            – Не, мерси – смотолеви тя.

            – О, колко грубо от моя страна! – внезапно възкликна той, сякаш осъзнал действията си, и побърза да прибере нагризаното парче в някой от несъществуващите си джобове, изваждайки ново, идентично. – Заповядай! Ненагризано.

            Тя се поколеба и се опита да прецени ситуацията. Здравото мислене подсказваше, че да приема сладки неща от непознати бе лоша идея. Особено когато въпросните непознати изглеждаха така… неугледно, и не бе напълно ясно къде точно складираха всички тези парчета сладкиш или как изобщо са се озовали в дома ти. От друга страна, обаче, адски много ѝ се ядеше кекс и този изглеждаше примамливо безопасен. Тя хвърли поглед към котарака. Надяваше се животинската му интуиция да ѝ помогне, но мързеливият ѝ храненик отново бе безполезен. Тъй като писъците бяха престанали, четириногото се бе свило в себе си и спеше дълбоко. Тя върна бадемовите си очи към стареца и парчето кекс в ръката му. Лицето му бе спокойно и благо – приличаше повече на добър дядо, който дава сладко на внучето си, отколкото на опърпан скитник, промъкнал се кой знае как в апартамента ѝ. Приличаше и на двете, но повече на първото. Хвърли още един бърз поглед към котаракът – изглеждаше все така спокоен. Тя въздъхна и взе кекса, надявайки се, че не прави ужасна грешка.

            В момента, в който отхапа, светът се завъртя около нея. Кората бе хрупкава, но се чупеше лесно, а вътрешността бе мека като захарен памук и черешовият пълнеж се разля в устата ѝ, прегръщайки езика като стар приятел. Насред сладостта, изпълнила съществото ѝ, можеше да усети и леко стипчив привкус на нещо, което не успя да разпознае. Затвори очи, поруменя,  устните ѝ се напълниха с цвят и неусетно се изкривиха в усмивка.

            – А сега – заговори старецът, докато тя дъвчеше, – ще трябва да си платиш.

            Момичето настръхна и челюстта ѝ застина полуотворена. Насладата от десерта отстъпи място на смразяващ страх от непознатия, който досега се бе крил зад парче какао и пудра захар. Уплашените очи се опулиха и бавно се преместиха към него. Старчето се хилеше лукаво, протегнал длан напред.

            – Пет лева – заяви.

            Тя преглътна тежко, закашля се, и изхриптя.

            – Моля?

            – За кекса – поясни той. – Пет лева.

            Тя изопна устни и повдигна вежди в почуда.

            – Пет лева? – изуми се тя

– Пет лева.

– За едно парче кекс?

– Криза е.

– За едно парче кекс?! – повтори тя.

            – Вълшебен кекс! – поправи я той.

            – Вълшебен?

            – Вълшебен, ми! – разпери ръце той. – Кога си виждала череши и стафиди да са добра комбинация? То това е като кюфтета с мед!

            Абсурдността на ситуацията я бе накарала да забрави всякакъв страх. Тя погледна нагризаното парче в ръката си. Изглеждаше напълно обикновено, но трябваше да признае, че на вкус бе изумително.

            И все пак, пет лева?

            – Повече от два не давам – каза тя след кратък размисъл.

            Старецът поклати глава.

            – С домовой не се пазариш, чадо – твърдо отвърна той. – Не и ако не искаш неприятности.

            – Домовой? – попита тя. Той кимна. – Това не беше ли някакъв дух?

            – Не, не – размаха ръце домовоят. – Духовете се раждат от мъртви хора и са досадни. Изглеждам ли мъртъв?

            Тя се замисли.

            – Да – реши накрая.

            Старецът се разсмя.

            – И таз хубава! – възкликна. – А мислех, че съм в крак с модата! – тя насили усмивка, повече от неудобство, отколкото нещо друго. Старецът се тресеше от смях. – Отдавна не съм се смял така! Хайде, от мен да мине – два лева!

            – Става – отговори тя и седна на плота, изцяло превъзмогнала всичките си съмнения относно странника. Който и да беше той и както и да бе влязъл, определено не изглеждаше опасен, – но първо ще си доям.

            – Разбира се, разбира се – съгласи се старецът и отново се облегна на бастуна си. – Как те зоват, чадо?

            – Катя – представи се тя с пълна уста.

            – Хубаво име – кимна той одобрително. – Чисто.

            Тя не отвърна, а продължи да дъвчи. Бе твърде заета с възприемането на факта, че в апартамента ѝ в момента имаше човек, който твърдеше, че всъщност е същество, излязо из нечия митология, и продаваше изключително вкусен кекс по пет лева парчето.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s