Така ще ме запомниш

<cover image from Clannad: After Story>

Момичето седеше на дървения под в прохладната стая и работеше усърдно. Капки пот избиваха по изцапаното ѝ чело, сплъстената червена коса бе вързана на висока опашка, за да не пречи, а нежните ръце бяха покрити с прахоляк и катран. Старата маслена лампа осветяваше стаята със слабия си пламък и девойката трябваше да напряга очи, за да вижда добре. Дрънченето на метал, тракането на железни чаркове и тежкото дишане на наведеното дете бяха единствените неща, които нарушаваха тишината в помещението.

Тя се изправи, избърса потта от челото си и изпусна въздишка на облекчение. Дръпна ластика, разроши косата си и я остави да се разлива свободно по белите рамене, след което огледа творението си и кимна със задоволство – бе готово.

Пружините нададоха протяжен стон и механичната кукла се изправи несигурно. Реотаните зад стъклата на металната глава загряха и малките очи засияха. Куклата огледа помещението на оскъдната светлина, под съпровода на собственото си скърцане, и взорът ѝ се спря върху момичето. Девойката бе облечена в широка мръснобяла рокля без ръкави и бе боса. Малки пламъчета танцуваха в ясните ѝ, зеленикави очи и тя гледаше изделието си с усмивка на лицето.

– Добре дошла – рече със звънък глас, показвайки искрящите си зъби.

Куклата разбираше думите, знаеше и смисъла им. Бе се родила преди минути, а вече сякаш имаше цялото знание, което ѝ бе нужно. Килна глава и се опита да отговори, но осъзна, че не разполагаше с уста. Девойката се изкикоти, изправи се и изтича в ъгъла на стаята, където клекна и протегна ръце напред. Куклата първоначално я изгледа учудено, но бързо разбра какво се иска от нея – да върви. Огледа тялото си – торса бе направен от широк метален цилиндър с леки следи от ръжда, а крайниците бяха съставени от няколко тръби, свързани помежду си с болтове. Краката ѝ бяха прибрани в скъсани кожени ботуши, а вместо длани имаше памучни ръкавици с един пръст. Усещаше металното си тяло да загрява отвътре и положи ръце на гърдите си, но усети само студ. В нея гореше огън, но не можеше да го види или докосне. Вдигна глава обратно към девойката, която стоеше все така приклекнала в ъгъла на стаята, отпусна ръце и закрачи бавно и несигурно към нея. Усмивката на лицето на момичето растеше с всяка нова крачка.

– Добре дошла – повтори тя, когато творението ѝ я достигна, – в моя празен свят, където нищо не се ражда.

Куклата я гледаше неразбиращо. Какво имаше предвид с „нищо не се ражда“? Та нали самата тя бе създадена преди минути! Наклони глава със скърцане в опит да отправи безгласно запитване, но девойката изглежда нямаше намерение да разяснява думите си. Вместо това червенокоската се наведе и обгърна с ръце обърканата машина. Кожата бе мека и студения метал се впи в нея, жадно поглъщайки топлината ѝ. Куклата се почувства гузно при мисълта, че може да ѝ причинява болка, но не знаеше какво да направи.

Прегръдката на момичето я накара да проумее две много важни неща. Първо, оказа се, че куклата нямаше знание за всичко, противно на първоначалните си впечатления. Второ, и то по-важно, че въпреки че беше машина, все пак можеше да чувства. Не ѝ беше ясно нито как бе възможно, нито защо – единствено знаеше, че го умее. Протегна металните си ръце и отвърна на прегръдката, защото усети, че това бе правилното нещо.

Останаха така докато слънцето най-после се показа и топлите лъчи проникнаха през малкото прозорче в стената. Момичето я хвана за ръка и я изведе навън. Къщата, в която бе създадена, бе малка и порутена, и се чернееше насред широка, тучна ливада. Куклата с ентусиазъм огледа наоколо – докъдето стигаше погледът ѝ, виждаше само необятни поля и зелена трева. Ако имаше как, щеше да ахне от удивление, понеже това бе правилното нещо, но не можеше да го направи. Вместо това се извърна към девойката, за да види нейната реакция. Момичето стоеше изправено, с прибрани зад гърба си ръце, и гледаше разсеяно в далечината, а червената ѝ грива се поклащаше на слабия вятър. Лицето ѝ бе светло и гладко, макар и все още изцапано, и леката усмивка не го напускаше, но въпреки това очите ѝ изглеждаха някак тъжни. Докато я наблюдаваше, куклата усети тежест в тялото си, сякаш бе нарамила купчина камъни, и разбра, че я болеше сърцето. Разбра, че създателката ѝ наистина бе тъжна, макар и умело да го прикриваше зад искрящата си усмивка. Струваше ѝ се, че може да усети тъгата ѝ, мъката ѝ, но не знаеше как да я утеши.

А изпитваше огромно желание да го направи.

Приближи се до нея и я дръпна леко за роклята. Сега, когато и двете бяха изправени, момичето се оказа двойно по-високо, затова сведе глава към куклата и отново насили усмивка.

– Знаеш ли – рече то, връщайки изумрудения си поглед към далечината, където бяха започнали да се открояват силуетите на планини, – днес е последния ден на лятото – тя вдиша дълбоко. – Вече ми мирише на сняг. Утре ще дойде зимата.

Момичето приклекна, за да се изравни по височина с куклата, и я погледна топло.

– В моя свят няма нищо – продължи, – само аз и къщата. Полята и планините. Слънцето и вятъра. Моят свят е един много студен свят. – усмихна се. – Но сега те има и теб. Знаеш ли защо те създадох?

Куклата не знаеше, затова поклати глава в отрицание.

– За да разваля света – разясни девойката. – В свят, в който нищо не се ражда – придържайки роклята си, тя седна на меката трева и обгърна коленете си с ръце, – вече се появи нов живот. Вече не е толкова студен.

Механичното създание продължаваше да не разбира. Защо би искала да „развали“ света? Какво всъщност означаваше това? И за каква студенина говореше? Въпросите се трупаха един връз друг в металната ѝ глава, но не можеха да излязат наяве. Почувства яд от липсата си на уста и затова се опита да свие рамене, за да изрази въпросите си. Знаеше, че това бе обичайния жест, показващ незнание, и се надяваше да се бе справила с имитирането му. Девойката някак успя да я разбере въпреки неуспешния опит. Дали, като нейна създателка, можеше да чете мислите ѝ? Или ги свързваше нещо друго?

– Когато се появи нов живот, същността на моя свят се проваля – рече червенокосата, – и той не може да съществува повече – виждайки, че куклата се чеше по главата объркано, момичето се разсмя, този път искрено. – Все още не разбираш, нали?

Металната глава кимна в съгласие. Девойката седна на земята, облегна се и се подпря на длани, килвайки глава назад. Червената грива провисна и погали стръкчетата трева, а тихият ветрец продължи нежно да си играе с огнените кичури.

– Време е за нов живот, мило дете – рече тя, вперила поглед в небесата. – Нов живот, нова топлина и нов свят. Свят, в който се ражда нещо. Свят на надежда, свят на мечти, свят на очакване. Свят, който няма да е така студен. Свят, в който има нещо – тя се изправи и тръгна обратно към къщата, плъзгайки ходила по зеления килим. – Ела.

Куклата послушно я последва с тракане. Вятърът внезапно се засили и обрули металното тяло, карайки го да залитне, но тя успя да се задържи на крака. Погледна през рамо. Слънцето се бе скрило някъде далеч зад планините и от небесата вече се сипеше ситен сняг. Куклата потрепери, защото знаеше, че това бе правилното нещо, и обърна светещите си очи към къщата. Останала сама навън, започна да усеща студа, затова ускори крачка и се шмугна колкото можеше по-бързо в сградата.

Вътре момичето лежеше на една страна върху пода. Нозете ѝ бяха свити, а разрошената червена като огън коса се бе разпростряла върху старите дъски. Тя бе прибрала ръце към гърдите си и очите ѝ бяха затворени. Куклата се приближи предпазливо и я побутна, но след като не получи никаква реакция, седна до нея и зачака. Знаеше какво бе сън и че, за разлика от машините, хората се нуждаеха от него. Щеше да прояви търпение, а когато момичето се събудеше, куклата щеше да я приветства по същия начин, по който самата тя бе посрещната – с прегръдка.

Вятърът навън свистеше, снегът започна да се сипе на парцали, а куклата продължаваше да чака. Хората отмерваха и разпределяха времето според живота си – кога да спят, кога да се хранят, кога да работят и кога да си почиват. Хората имаха нужди, за които куклата знаеше, но не разбираше напълно – машините все пак нямаха интерес към подобни неща. Машините не се нуждаеха от почивка, от сън или от храна и не беше нужно да се придържат към специфичен режим. Нито имаше полза от времето, нито проявяваше интерес към него. Готова бе да седи сама с меката, макар и слаба топлина на червенокосата и да чака колкото бе нужно, за да се събуди създателката ѝ.

Да се събуди майка ѝ.

Гръмотевици се присъединиха към грохота на ветровете, земята се разтресе, но момичето продължаваше да спи непробудно. Снеговете започнаха да се топят, ветровете да притихват, а куклата да продължава да чака. Когато и последното зрънце топлина в стаята угасна и тя остана сама насред студа, осъзна, че девойката няма да се събуди. Животът на момичето си бе отишъл заедно със света, в който живееше. Празният, студен свят, в който нищо не се раждаше, бе отстъпил място на един друг.

Свят, в който имаше нещо.

Куклата се изправи бавно, със скърцане, и излезе от къщата. Навън я посрещнаха познатите обширни зелени поля и ясното синьо небе, но високо над нея, под меките лъчи на слънцето, вече летяха птици и огласяваха ефира с песните си.

В моят свят нямаше нищо, чу тя звънливия глас на девойката да отеква в главата ѝ, нищо не се раждаше и нищо не умираше. Беше празно и студено.

Куклата се заозърта трескаво, но нямаше и следа от червенокоската – останал бе само споменът за едно усмихнато, но все пак тъжно момиче.

Не исках вече да ми е студено, продължи гласът, исках топлина, дори и да е само за миг. Но нали за да се появи нещо, трябва нещо друго да си отиде? Нарича се „кръговрат на живота“. Ти се появи, затова аз трябва да си отида. Ще си отида, но ще съм щастлива.

Споменът и една надежда.

Дали наистина бе постигнало щастие?

Тръсна глава, за да прогони съмненията си, и закрачи към хоризонта. Водена бе от очакването, че ще намери нещо друго, някого, с когото да сподели, на когото да разкаже за девойката с изумрудените очи и искрящобялата усмивка. За щастливата девойка с мръснобялата рокля и босите крака. За да има някой, който да си спомня за нея, когато желязото ръждяса и огънят в сърцето угасне.

В този нов, топъл свят, където нещо се ражда, но и нещо умира.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s