Случайно божество

Имало едно време една пръчка.

Не, чакай.

Не беше никаква пръчка. Беше си чист лост. Учудващо гладък и идеално оформен и заслепяващо блестящ стоманен лост. Нещо такова би се сторило напълно обичайно и обикновено за всеки един нормален човек – все пак всеки е виждал това чудо на технологията, нали? Едва ли никой от вас никога не е вървял по улицата сред навалица от хора и не е виждал онзи строеж на новата банка, когото рекламираха вече няколко месеца и когото може би скоро щяха да успеят да завършат. Стига да се наканеха да го започнат първо, разбира се. Огромните скелета, които придържаха това бъдещо блестящо постижение на корпоративната архитектура, в повечето случаи бяха направени от точно такива лостове – макар и по-ръждиви от този в ръцете ми.

Също така всеки е минал през поне една детска площадка с катерушки, или пък от онези самотни места със самотната конструкция, където нечия баба просва прането в слънчевите дни. Да, те също бяха направени от подобни метални лостове.

И нека не забравяме най-елементарния пример от ежедневието на всеки, който няма как да не сте виждали, дори и да твърдите, че не ходите до центъра на града си и нямате баба – уличните лампи. И те, също като всичко изброено до сега, бяха едни големи, сиви и често ръждиви, лостове.

Въпреки че знаех всичко това, обаче, докато държах студения метал в напуканите си от мазоли ръце и жежкото слънце безпощадно ме галеше по припотения гръб, очите ми бяха разширени от удивление. Толкова бях изумен от нещо така обикновено и често срещано в ежедневието, че сякаш за пръв път виждах звездно небе, обширна пустиня или необятен океан. За момент дори се почуствах като изследовател, като пионер, който бе открил нещо невиждано досега и бе направил една голяма крачка за човечеството със своята малка такава.

Причината за удивлението ми се криеше във факта, че хората в тази ера не бяха стигнали до такова ниво металургия. Мамка му, дори не бяха чували за неща като икономика, политика или религия, че да имат организация за подобна продукция. Обичаите им се свеждаха до кланене пред слънцето сутрин, лягане вечер с кокошките, защото бе твърде тъмно да виждат на две педи от лицето си през нощта, както и някои допълнително ритуала, свързани с определени телесни части, които ще си позволя да не споменавам.

Не, не мисля, че все още бяха открили дори и огъня.

Аз ли? Аз съм пътешественик във времето. И сега, докато пиша този доклад, си давам сметка, че кратката ми визита в това отдалечено от цивилизацията време можеше да мине доста по-гладко. Но какво да се прави – не мога да се меся в ежедневието и, още по-малко, развитието на хората в различните ери, особено заради едното удобство. Ако го направех, не мисля, че щях да се размина само с едното хокане от началниците. Та сега, като се замисля, може би не беше добра идея да удрям с лоста по онзи камък…

Искрите изхвърчаха от стоманата като заря и се пръснаха във всички посоки. Както подобава на ситуация, подвластна на законите на великия мислител – не е нужно да го споменавам поименно, и без това ще бъде цензуриран във финалната версия – наоколо бе натрупана слама.

Е, не беше точно слама. По-скоро бяха листа и треволяци, изсушени от жегата на несъществуващия все още месец август. Всички, които са ходили на училище поне няколко години, знаят, че сухите неща се подпалват по-лесно, тъй като няма вода, която да пречи на естествените процеси на изпепеляване. Но нямам намерение да ви отегчавам с уроци по физика – нали трябва да съм кратък и да се придържам към темата. Общо взето е достатъчно да знаете, че на много слама ѝ стига и дори малка искра, та да лумне до небесата. Учените, които четат в момента, вероятно се мръщят на подобно твърдение и са готови да ме засипят с доказателства за обратното, но лично аз нямам нито научната степен, нито желанието да споря с тях. Затова ще трябва да приемете, че съм прав. Поне в случая.

Не си спомням дори защо бях ударил по камъка тогава. Дали беше от яд, дали бях видял змия, или просто ей така, да видя какво ще стане – не че не знаех, ама беше от онези човешки нагони, които те карат да провериш дали щипката за барбекюто работи. Все пак, не би искал да изтървеш пържолата в жарта, докато я обръщаш, нали?

Каквато и да бе причината,  в края на краищата беше без значение – резултатът беше налице. Стоях ошашавен пред купчината горяща псевдо-слама, все още стискайки металния лост, и чух викове. В този момент дори бях забравил, че наоколо всъщност имаше хора. Дали пък някой не ме бе видял какви ги върша? Ако да, бих искал да го попитам какви съм ги мислил, понеже, дори и сега, не мога да си спомня, колкото и да се напрягам.

Огледах се наоколо, като се опитах да придам възможно най-невинното изражение на лицето си, макар и да не успях да прикрия известната доза вина и бръчките от неудържим смях. Местните жители ме гледаха невярващо и уплашено, с опулени като на риба очи. Обърнах се към тях, държейки лоста здраво с две ръце, и отворих уста да се извиня. Или да дам обяснение, не помня вече. Едва вчера се бях завърнал в централния ни щаб, но сякаш всичко това се бе случило преди стотици години. Рисковете на професията, бих казал.

Отклонявам се. Хиляди извинения. По-лесно е да давам обяснения наспан и на трезва глава, отколкото с притъпени от ужас и объркване сетива. Не мога да виня хората в онова примитивно селце, че бяха по-уплашени и от заек в зеленчукова градина при лая на кучето-пазач. Изглеждаха готови да побегнат – и с право. Ако бяхте видели някой да създава огън от нищото, и вие вероятно бихте побегнали, при това далеч, много далеч; и по възможност към някое езеро. Нещата с вода в тях не горят толкова лесно.

Което ме довежда до въпроса защо човешкото тяло се подпалва толкова бързо и така лесно?

Но пак се отплеснах. Хиляди извинения. Не остана много, изтърпете ме още малко. Връщаме се от философските размишления обратно в струпването на човешки индивиди на едно място. За моя изненада, местните хора не реагираха по начина, по който очаквах. Вместо да се опитат да се спасят от странния човек с металната тръба в ръцете, призовал природна стихия, те паднаха на колене и започнаха да се кланят. Крещяха нещо на неразбираем за мен език и сочеха ту към лоста, ту към бушуващия пожар зад гърба ми, който съвсем скоро щеше да ми докара изгаряния първа степен без дори да ме е докоснал. Паникьосах се, няма да лъжа. Захвърлих импровизираното оръжие на земята и хукнах да бягам с всички сили – към мечтаното както от мен, така и от всичко друго, що гори, езеро, и се молех то все пак да съществува. Тропането на падналия метал се удави в грохота на туптящото ми сърце и препускащите обувки, но съм почти сигурен, че до ушите ми достигнаха не особено лицеприятни жвакащи звуци, примесени с звъна на стоманеното оръжие. Според скромните ми предположения, някой се опитваше да създаде огън върху нечие лице, но няма как да съм сигурен, без да проверя.

За жалост – или щастие – нямах време да се впускам в нови експерименти. Докато тичах презглава и напъвах мускулите си сякаш живота ми зависеше от това, времевата машина, засякла ускорения ми пулс и повишена температура, се включи и ме върна обратно в щаба, където щях да съм в безопасност. Та така, някакси, успях да оцелея и този път.

Излишно е да казвам, че началниците ми не бяха особено доволни от скорошните ми подвизи. Забраниха ми да пътувам без надзорник, и то за неограничено време. Но и тях не мога да ги виня – не ми се случваше за пръв път, все пак. Както е тръгнало напоследък имам лошото предчувствие, че някой ден няма да успея да се върна обратно в базата.

А този път всичко стана заради един лост, който се появи кой знае откъде.

Един лост и един идиот.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s