Приятел

Внимавай, внимавай!

Това не е ли…

Не, не може да е той…

Ама тоз в нашия град ли е?

Не бе, глупости, как ще е?

Баш той си е! Не го гледай, не го гледай! Ще те урочаса!

Пу! Пу! Пепел ти на устата!

Беше свикнал с подобни коментари. Все пак, навсякъде беше едно и също. Където и да отидеше, всичко го гледаха или крадешком, или изпод вежди, криеха се по къщите си или го заобикаляха колкото се може по-отдалеч. Бабичките, накачулени по терасите, обикновено клюкареха помежду си толкова силно, че можеше да усети вибрациите от старческите им гласове чак в костите си, но в момента, в който се обърнеше към тях, вкупом млъкваха и извръщаха поглед. Хората минаваха покрай него със забързана крачка и приведена глава, ако случайно им се наложеше да бъдат толкова близо, а децата, които обикновено си вряха носовете навсякъде, страняха от него до такава степен, че даже не го замерваха с камъни. Всички бягаха от него като от Чумата.

Но беше свикнал. Не му се случваше за пръв път и вероятно нямаше да му е за последен. Принуден от обстоятелствата, в които се бе оказал, се беше научил да живее като отшелник, като номад, дори като просяк – ходеше от град в град и събираше остатъците от чужда вечеря или излишните манджи от някоя таверна, за да преживява, и спеше където беше най-сухо. Дори се беше научил да ловува, докато бе на път и замръкнеше насред някоя гора, и макар и да не бе особено добър, се справяше някак. Трябваше да се справя – имаше гърла за хранене. Неговото и на вечния му спътник.

Бухалът, който бе започнал да го следва преди години.

Не помнеше кога точно бе започнало всичко – след раздялата с жена му, преди това или докато още бе малък. Нямаше спомен, но нямаше и значение. Миналото си оставаше в миналото и сега можеше единствено да гледа напред.

Каквото и да го очакваше оттук насетне.

– Добре дошли! – изгука момичето зад тезгяха под акомпанимента на входното звънче, когато той влезе в магазинчето. Беше млада, с ясни сини очи, чип нос и къдрава, кестенява коса, която стигаше до раменете.  – Какво да…

Тя млъкна, когато видя птицата на рамото му, и думите ѝ увиснаха във въздуха. Той въздъхна уморено и прокара кокалестите си пръсти през черната си сплъстена коса.

– Ще съм кратък – поде той, – и няма да ви притеснявам повече от необходимото. Знам какво мислят всички за мен и какво говорят.

Момичето се опита да насили усмивка. Той завъртя сините си очи. Похвално бе, че въпреки всичко, тя се опитваше да предостави добро обслужване, но предпочиташе да му спести преструвките. Подобни действия единствено подхранваха една лъжлива надежда, която той отдавна бе изхвърлил на боклука. Касиерката изглеждаше добросърдечна, енергична и отдадена на работата си; а беше и хубавка. Ако нещата стояха другояче, можеше и да се опита да я покани поне на чаша кафе – ако не друго, то поне за да може да го отсвирят окончателно.

Но знаеше, че няма смисъл. Не и докато бухала беше с него.

– Два хляба, моля – продължи той и измъкна смачкана банкнота, – и вкиснати да са, няма проблем. Нямам претенции.

– Не мисля, че… – измънка момичето зад тезгяха.

– Виж какво – удари той по плота, като се опитваше да задържи гласа си колкото се можеше по-мек и дружелюбен въпреки изтичащото му търпение, – пътувах дълго и съм капнал. Нито аз, нито ти искаме да сме в тази сутиация повече, отколкото е необходимо – остави банкнотата на плота и я изглади. – Просто искам да си купя нещо, нося и парите, даже не ми трябва ресто. Чист бизнес. Лесно и просто, нали?

Девойката го гледаше уплашено и не знаеше какво да прави. Не можеше да прецени дали бе уплашена, раздвоена или просто бе нова. Той наведе глава и въздъхна дълбоко.

– Извинявай – рече и разтърка очи, – нямах намерение да те плаша. Ще оставя парите на касата. Просто ми дай два хляба, каквито и да са, и си тръгвам веднага.

Задната врата се отвори с трясък, карайки го да подскочи, и в помещението нахлу едър, бръснат мъж с окървавена престилка и голям касапски нож в ръка.

– Какво става тук?! – кресна новодошлият.

– Шефе… – измънка момичето и изтича да се скрие зад него. Изглежда бе собственика на магазина, макар и да беше странно, че в подобно заведение имаше и касапница. Гологлавият изви единственото си око към бухала и изръмжа ядно, а кокалчетата на десницата му побеляха и ножът видимо изтрепери.

– Не искам проблеми – рече злополучният клиент, преди пуфтящия касап да обели и дума, и отстъпи крачка назад, – просто исках да си купя хляб…

– ВЪН, ЗЕВЗЕК ТАКЪВ! – изкрещя собственикът. – ВЪН ТИ КАЗВАМ!

Мъжът с бухала вдигна ръце и въздъхна дълбоко. Да, навсякъде беше едно и също – защо си мислеше, че в този град може да бъде различно? Хората бяха еднакви, където и да отидеше – нямаше причина тук да се държат другояче. Отстъпи още няколко крачки и излезе от магазина, озовавайки се с празни ръце и джобове на празната улица. Въздъхна тежко – беше пропилял последните пари, с които разполагаше. Вдигна глава към небето. Вече бе късно и слънцето се бе скрило зад хоризонта, но вечерният сумрак все още не бе пронизан от луната. Уличните лампи не работеха и из въздуха се носеше миризма на изгорели жици, вкисната бира и повръщано. Отдавна бе свикнал с подобни кочини, та не му правеше особено впечатление, но въпреки това предпочиташе да не си ляга гладен и на студено.

Бухалът на рамото му се размърда и изпляска с криле.

– Събуди ли се? – попита го мъжът меко. Птицата изгука тихо и извърна глава към него. Знаеше, че животното не можеше да го разбере, но не успя да сдържи усмивката си. Бухалът бе единственото живо същество, което не бягаше от него с крясъци и мъжът се бе привързал към него. – Съжалявам, приятелче – продължи той, – но днес няма вечеря. Нито за теб, нито за мен.

Жал му беше. За птицата, не за него. Знаеше, че не е добър човек, не и след всичко, което бе сторил, само и само да оцеле, но тя не заслужаваше подобно отношение. Очакваше се общество, толкова силно обвързано с религия и суеверия, да го е страх и да бърза да грабне вилите и факлите, но все пак му се струваше пресилено. След Голямата Чума, болшинството от животните вече не бяха на почит – единствените, които бяха запазили статута си, бяха тези, които осигуряваха храна, и тези, които я пазяха. С две думи – добитък и кучета. Макар че дори и там имаше изключения – имаше много хора, които не смееха да разчитат на коне за превоз и използваха биволи или волове. Цялата останала фауна се гледаше с лошо око, особено тази част от нея, която някога е била свързана с митове и легенди – като котките и гарваните.

И бухалите.

Преди Трагедията, хората свързваха нощната птица с луната, с мъдростта, дори с плодородието, но нищо от това не бе останало в днешно време. Сега всичко, което бе диво и неподчинено на хорската воля се свързваше с лукавост, лъжи, нешастие, лош късмет, разруха и смърт. Човечеството се бе отделило от природата до такава степен, че не смееше дори да яде горски плодове от страх, че могат да бъдат отровни. Изсумтя. По-скоро да се задяват с тях, докато се опитваха да преглътнат глупостта си, и да се задушат. Така им се падаше.

Но как, се питаше в задачата, биха се отнесли към някого, който бе оцелял заради даровете на природата и се разхождаше с диво животно на рамо по улицата?

– Добра вечер.

Мъжът извърна глава по посока на гласа и видя младо момче с ръце в джобовете да стои пред него. Бе малко и чорлаво и дрехите му не бяха сред най-чистите, но въпреки това изглеждаше вежливо. Учуди се – обикновено дори и просяците го отбягваха, но това хлапе го беше заговорило.

– Добра да е, момко – отвърна той меко, с усмивка на уста. Бухалът изгука вместо поздрав.

– Я кажи – рече момчето, – колко му искаш на бухала?

– Моля? – не разбра мъжът.

– Пари, чичо, пари – поясни детето, – колко пари искаш за птицата?

Той се усмихна снизходително. Не знаеше дали новият му познайник бе наивен, глупав, твърде състрадателен или се опитваше да му извърти някакъв номер. Което и да бе, щеше да се отнесе към предложението както подобава на един възрастен.

– Не се продава, момко – отвърна. – А и да се продаваше, не би искал нещо такова.

Момчето се почеса по рошава глава и подсмръкна.

– Чини ми се, че ще ти е по-добре без нея – рече, – старият касапин обикновено не гони клиенти, колкото и да са бедни. Гадното копеле е достатъчно алчно да ти източи и последната стотинка, ама сигурно и той се е стреснал от бухала ти.

– Възможно е – съгласи се мъжът, докато се чудеше как хлапето не е изяло една кофа бой заради езика, който използваше, – но не го виня. Страхът е могъща сила.

– Ама и парите си ги бива – отвърна хлапето и се почеса по носа. – Да видиш само как се изпарява страхът като зазвънят монетите!

Мъжът се засмя. Отдавна не бе водил толкова непринуден разговор с друг човек и не можеше да отрече, че му харесваше.

– Така е, прав си – рече, – но дори и парите не са всемогъщи. Не всичко може да се купи.

– Като бухала ти ли?

– Като бухала ми.

Хлапето се засмя.

– А защо не го продаваш? Не е като да няма купувач – добави то и се посочи с пръст.

Мъжът погледна нежно птицата, която изпляска с криле и се намести върху рамото му. Продължаваше да усеща впитите в рамото му нокти на хищника, но, както всичко останало, бе свикнал и с тях, и дори се чувстваше неспокойно, когато липсваха.

– Защото не бих продал приятелите си – отвърна накрая.

– Приятели? – не разбираше детето.

– Именно – поясни той и погали бухала, който притвори очи. – Кой е казал, че приятелите могат да са само хора? Този пакостник на рамото ми е единственият, който не ми обърна гръб. Беше с мен и в добро, и в лошо. Колкото и да не го харесват хората, не мога просто да го изоставя – нали и той душа носи.

– Тате пък ми каза, че разбираш много за човек по това как се отнася със затворниците и със животните.

Мъжът се засмя отново.

– Баща ти е мъдър човек.

– Трябва ти да му го кажеш – рече хлапето и зари с крак в пръстта, – че мен не ме слуша. Ела да вечеряш с нас.

– Благодаря за поканата – отвърна мъжът с бухала, – но ще трябва да откажа. Не искам да злепоставям семейството ти.

– Злепо… какво?

– Хората ще ви намразят, ако ме подслоните – поясни той.

Момчето примигна няколко пъти, докато осмисляше информацията, след което се закиска.

– Странен чичко си ти – рече, след като спря да се смее. – Как се казваш?

– Нямам си име – отвърна мъжът.

– Е как нямаш?

– Изгубих го – сви рамене той, – и сега не ми трябва повече.

Момчето поклати глава.

– На всеки му трябва име – рече, – как ще ти викаме иначе?

Мъжът му обърна гръб. Осъзнаваше, че е прекарал твърде много време в сладки приказки и можеше да усети пронизващите погледи, идващи от околните прозорци. Ако продължаваше в този дух, скоро щеше да навлече излишни неприятности както на детето, така и на родителите му.

– Бухалчо е достатъчно – отвърна през рамо, – така всички ще знаят за кого говориш. Все пак няма много хора като мен – закрачи напреди  се насочи към изхода на града. Коремът му продължаваше да стържи и той се надяваше да му излезе късметът в близката гора. Шепа боровинки бе по-добре от нищо, а може би щеше да намери и някоя заблудена мишка. Също така изглеждаше, че нощта ще бъде студена, а сред дърветата можеше да си осигури поне някакво убежище до сутринта.

– Тръгваш ли си? Вече?

– Тръгвам си – отвърна той, без да спира. – Чакат ме дела.

– Дела? Какви дела?

– Дела за странни чичковци с бухали.

– Добре, де! Чао, Бухалчо!

Този път птицата отговори вместо него с остър крясък, което учудващо докара единствено смях от страна на хлапака. Мъжът се усмихна и ускори крачка. Колкото по-бързо напуснеше града, толкова по-малък бе шанса малчуганът да си изпати – и толкова по-скоро щеше да намери нещо за ядене.

Градските порти бяха леко отворени и часовите дремеха до тях, опряни на каменната стена. Мъжът реши да не ги буди, а просто се промъкна през пролуката и излезе навън. Сигурен бе, че и без това нямаше да имат желание да се занимават с него. Въздухът бе свеж и миришеше на дъжд, макар и да не бе валяло.

– Поне тук е приятно – рече си той и се обърна към спътника си, – нали?

Птицата избуха, разпери криле и полетя към близката дъбрава. Мъжът я проследи с поглед и устните му се извиха. Протегна се и вдиша дълбоко, а коремът му изкъркори отново. Вечерта навън изглеждаше прекрасна и в ума му се прокрадна крехката надежда, че, в крайна сметка, все още не всичко бе отишло по дяволите.

Чу свистене и усети нещо да се забива във врата му. Болката последва мигновено и усети топла кръв да се разлива по шията и гръдта му. Свлече се на колене и посегна към раната, но ръката му се спря на дървена пръчка. Опипа я и бързо намери перата в края ѝ. Това определено беше ново – беше нещо, с което още не бе свикнал и, както стояха нещата, нямаше да му се отдаде подобна възможност.

Строполи се на земята, плюейки кръв. Трудно му бе да диша и умираше от болка, устата му се пълнеше с алената течност и очите му се премрежваха. Изви глава в опит да потърси помощ, но наоколо нямаше никого – дори и бухалът липсваше. В крайна сметка, животното си оставаше животно. Но и да бе с него, най-много и пернатия му приятел да бе получил стрела във врата. Усмихна се отново. Поне една душа бе избегнала лошия късмет, който явно го следваше навсякъде.

Спря да усеща крайниците си и бързо губеше зрението си, но преди мракът и студът да го погълнат, видя афиш, залепен на стената до градските порти, който не бе забелязал по-рано. На него бе нарисуван бе човек, мъж, с черна къса коса и опърпани дрехи, на чието рамо стоеше пернато животно, а под изображението имаше цифра с прекалено много нули в нея. Опита се да се засмее, но от устата му се разнесе единствено бълбукане, когато кръвта бликна за пореден път. Това не му попречи да оцени иронията – вечно бедния изгнаник щеше да напълни нечии джобове. Може би бухалът наистина носеше лош късмет и вещаеше нещастие, само че не за околните, а само за един специален човек, един избраник.

Преди светлината да угасне окончателно и мъжът да поеме последния си дъх, той осъзна, че когато всички го бяха отритнали и изоставали и въпреки всичко, което се бе случило, именно бухалът бе този, който бе останал с него до края. Вестителят на смъртта му се бе оказал най-добрият му приятел.

А това му беше повече от достатъчно.

Защото въпреки всичко, не бе останал сам.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s