Праскови и люляк

<cover image from the webtoon “The Make-up Remover”>

Камбанката иззвъня и вратата се отвори с леко скърцане. Шумът от поройния дъжд навън нахлу в помещението за момент, докато мъжът прекрачваше прага. Беше висок, с къса кестенява коса, зализана от водата, и уморени кафяви очи с торбички под тях. Светлата риза бе просмукана от пороя и водата се стичаше по черния панталон, оформяйки малки локвички под лачените обувки. Течението затвори рязко вратата и прозорците издрънчаха под съпровода на закачената за касата камбанка.

– Добре дошли! – посрещна го приветлив, игрив глас. – Ще взимате книга или ще дарявате?

Мъжът се огледа. Бе влязъл тук случайно и не бе сигурен дали изобщо искаше. Табелата над вратата отвън казваше „БИБЛИОТЕКА“, но това твърдение силно го съмняваше. Намираше се в една от най-забутаните части на града, далеч от основния трафик и от кажи-речи всякакъв контакт с външния свят. Вътре бе сумрачно и единствената светлина идваше от приглушени лампи по стените, които напомняха повече на средновековни факли отколото на модерно оборудване. Прозорците бяха покрити с плътни завеси, на места дори облепени с черно тиксо, и човек би решил, че е влязъл в склад или дори в тъмница. Въпреки това атмосферата на библиотека, заедно с аромата на хартия все пак беше налице.

– Не съм сигурен – рече той, докато мижаше с очи в опит да намери притежателя на приятния глас. – Не съм от най-четящите.

– Разбира се – отговориха му, – никой не е сигурен в началото.

Чернокоса глава се подаде иззад една от лавиците с книги и момичето насреща му се усмихна приветливо. Вече привикнал на тъмнината той забеляза, че и тя, също като него, бе подстригана късо, като кичурите ѝ ставаха прогресивно по-дълги в предната част на лицето. Челото ѝ бе голямо и разделената коса го вадеше на показ, очите ѝ бяха гарвановочерни, с леки бръчки по ъгълчетата, а устните ѝ бяха наквасени в тъмно червило.

– Тук ли работите? – попита мъжът.

Момичето кимна и се показа нацяло. Носеше блузка с къс ръкав и широко деколте, която едва стигаше под гърдите ѝ и оголваше корема, и оръфани дънки до глезена. Тясна огърлица с малък зелен камък обвиваше врата ѝ и приличаше повече на каишка, а по кожата зад нея се виждаха странни татуировки. Рисунките се спускаха от шията ѝ и се простираха надолу по десницата ѝ чак до китката, оформяйки странен ръкав от букви и символи. Момичето бе изцяло в черно, но когато се приближи до него, потропвайки с ниския ток върху дъсчения под, мъжът забеляза бяла табелка с име, закачена с безопасна игла за блузката ѝ.

– Хару́ка? – попита той несигурно.

– Ха́рука – поправи го тя.

– Необичайно е – отбеляза той и повдигна вежда.

– Чужденка съм – ухили се тя, но не се впусна в подробности. – А ти?

– Даниел.

– Даниел, а? Е, Дани, какво те води насам?

Внезапната непринуденост го хвана леко неподготвен и обикновено би се ядосал, когато непознат се обръщаше към него така свободно, но трябваше да признае, че точно сега не му беше до това. Имаше си достатъчно други проблеми, които бяха заели съзнанието му, а и освен това нещо в девойката го караше да се чувства спокоен. По-спокоен, отколкото някога е бил.Въпреки това все още се чудеше какво го бе довело в тази забравена от Бога библиотека.

– Търся си нещо за четене… – измънка той със същия колеблив тон, който се бе закачил за гърлото му, откакто бе дошъл.

Тя се разсмя.

– Да, хората обикновено затова влизат тук – рече. – Да помогна ли с нещо или искаш да огледаш сам първо?

Той се усмихна горчиво.

– Не чета толкова често и не съм особено запознат – призна неохотно. – Може би можеш да ми препоръчаш нещо? – бе решил и той да премине на по-неофициално държание, защото се чувстваше някак сигурен в присъствието ѝ. За жалост, все още не знаеше защо.

Тя потърка брадичка и измънка замислено.

– Дай ми поне някакви насоки – помоли.

– Ами… нещо като за след… раздяла.

Харука ококори очи, след което сбърчи вежди и разтри празното място между тях.

– Ами, зависи – поде тя, – дали искаш нещо с тъжен край, за да се успокоиш, че не си единствения с лош късмет – вдигна тя изрисувания си пръст във въздуха, – или нещо с щастлив край, за да подхраниш чезнещата надежда в сърцето си?

– Това ли са ми единствените варианти? – попита той с неловка усмивка.

– Обикновено, да – отвърна момичето. – Но пък днес е прекрасен ден навън – той хвърли бърз поглед през малките пролуки в прозорците, където дъждът продължаваше да блъска безмилостно по стъклото, – и се чувствам щедра, затова мога да ти дам още един, трети вариант. – Приближи се до него и положи ръка на рамото му, като натисна леко надолу и го накара да седне. До ушите му достигна стъргане на дърво и се озова на стар стол, който се бе появил като че от нищото, а иначе нисичката девойка сега го гледаше отвисоко. Вдигна объркано глава към нея в очакване. – Можеш да забравиш.

– Да забравя?

– Именно – потвърди тя и се настани в скута му. Както очакваше, беше лека, но имаше непоклатимо присъствие и Даниел установи, че няма да може да я отмести. Заля го  аромат на праскови и люляк, когато Харука обви врата му с ръце и опря широкото си чело в неговото.

– Разкажи ми за нея – прошепна тя гальовно, – за жената, която те доведе до моята библиотека.

Гласът ѝ беше мек, но имаше неизказана заповед в него.

– Елена – отвърна той след кратко колебание – Казва се Елена. Бяхме заедно пет години. На път бяхме да се оженим, но… – той млъкна.

Тя не отделяше поглед от него и в очите ѝ се четеше искрено любопитство. Мъжът инстинктивно знаеше, че не го разпитваше просто за да ровичка безмилостно в прясната рана – не изглеждаше като такъв човек. Харука искаше да знае, искаше да го разбере. Причините ѝ не бяха от значение, важното за него бе, че в този момент на отчаяние, някой бе близо до него и бе готов да го изслуша. Почувства се принуден да ѝ каже, да излее душата си пред тази непозната. Не бе лошо чувство и предполагаше, че ще му олекне, ако споделеше мъката си. Въпреки това обаче, не можеше да накара думите да напуснат гърлото му.

– Не искаш да си спомняш дори? – предположи Харука. Не бе точно така, но той все пак кимна. – Добре, няма да те притискам тогава. Нека те попитам направо – искаш ли да забравиш всичко за нея? – Дъхът ѝ го галеше и Даниел усещаше как му става горещо, макар и още да бе подгизнал от поройния дъжд. Тялото ѝ бе близо, прекалено близо, но той не можеше да мърда, сякаш нещо го бе приковало към стола. Съпротивата беше колкото безсмислена, толкова и нежелана. Кимна отново. – Затвори очи тогава.

Даниел я послуша и отпусна клепачи. Харука отлепи чело, плъзна ръце по яката му и внимателно разкопча ризата. Пъхна ръка под плата и той потръпа неволно от студенината на дланта ѝ. Тя се усмихна игриво и оголи рамото му. Наведе се и топлия ѝ дъх погали измръзналата му кожа. Очите ѝ станаха изцяло черни и вените около тях се очертаха ясно. Харука отвори леко уста, разкривайки остри бели кучешки зъби, и ги впи в ключицата му. Той усети лека болка, но чувството отмина бързо и отстъпи място на облекчение и леко замайване. Топлата кръв бликна от рамото му и Харука пиеше бавно и нежно, сякаш правеше любов, докато притискаше тялото си към неговото. Оказа се по-силна, отколкото изглеждаше, и мъжът бе попаднал изцяло под нейна власт. Опита да отвори очи, но клепачите му бяха натежали и усещаше, че скоро ще заспи. Харука продължаваше да е закачена за него, извила гръб, а символите на ръката ѝ се раздвижиха и увеличиха броя си, започвайки да покриват плешките и оголения ѝ кръст. Последното, което Даниел успя да види през открехнатите клепачи, преди да изгуби съзнание, беше усмихнатата окървавената уста на библиотекарката, докато тя бавно ставаше от скута му.

Харука избърса устни с опакото на ръката си и се насочи към тезгяха. Дъждът навън продължаваше да бие по затъмнените прозорци, а буквите танцуваха по ръката и корема ѝ, докато тя вървеше с широка усмивка на лице. Седна зад тезгяха и разтвори дебела книга. Страниците бяха празни, но изглеждаха стари. Харука отвори едно от шкафчетата и извади малка метална кутийка със стъклен похлупак, в която лежеше черно гарваново перо. Пое си дълбоко дъх, грабна перото и започна да пише. Буквите по ръката ѝ започнаха да се свличат и да се нареждат по белите листи. Тя спря за момент, огледа няколкото написани реда, кимна доволно и продължи да пише под съпровода на пороя, жуженето на лампите и тихото хъркане на Даниел на стола.

Дъждът спря точно когато Харука приключи работата си и затвори книгата. На празната твърда корица сега ясно се бяха очертали думите „Болката на любовта“. Тя ги приглади с ръка, сякаш да изчисти прахта от тях, стана и се насочи към една от лавиците. Прокара пръсти по наредените там книги и, след като намери свободно място, остави новонаписаната книга сред другите.

– Господине – обърна се тя към Даниел, – добре ли сте?

Даниел разтърка сънливо очи и се протегна лениво на стола.

– Кое време е? – измънка той. – Всъщност, къде съм?

– В библиотеката ми.

– Библиотека? – разтърка очи и прискляпа няколко пъти. – Какво правя в библиотека?

Младото момиче до него повдигна оголените си бели рамене и изопна устни.

– Искали сте да прочетете нещо?

Даниел тръсна глава. Мъчеше го главоболие и имаше чувството, че бе спал няколко години, но в същото време усещаше тялото си някак леко, все едно огромен товар се бе свлякъл от плещите му. Премести поглед към момичето и я огледа добре. Бе млада, доста по-млада от него, с къса, черна коса с младешка прическа. Дрехите ѝ бяха изцяло черни, като бяха в рязък контраст със снежнобялата ѝ кожа. Очите ѝ бяха черни, но някак топли и тя се усмихваше насреща му.

– Та, желаете ли книга?

Беше и учтива. Даниел се изправи. Ноздрите му се изпълниха с аромат на праскови и люляк.

– По-скоро не. Не съм от хората, които четат по принцип.

– Жалко – видимо посърна тя. – Е, ако си промените мнението, аз съм винаги тук.

– Ще го имам предвид. Благодаря – отвърна той и хвърли поглед към табелката на гърдите ѝ, – Хару́ка.

– Ха́рука – поправи го тя.

– Необичайно име – отбеляза той.

– Чужденка съм – усмихна се тя, но не навлезе в подробности.

Даниел присви очи.

– Срещали ли сме се преди? – попита. Харука поклати глава. – Странно. Мога да се закълна, че съм те виждал и преди.

– Едва ли – възрази тя. – Не излизам много – поясни и разтърка предмишница – кожата ми е доста чувствителна. Нали виждате каква е бяла.

– Да, предполагам – съгласи се той, – вероятно дори и татуировка не можеш да си направиш.

– Татуировка? – учудено попита тя.

Даниел махна с ръка.

– Не ми обръщай внимание. Явно съм все още полузаспал – той открехна вратата и камбанката пропя. – Благодаря за вниманието.

– За нищо! – усмихна се тя топло, прибрала ръце зад гърба си. Когато вратата хлопна, а звънът замлъкна и Харука остана сама в сумрачното помещение, облиза устни доволно и добави: – И аз ти благодаря, Дани.

***

– Ой, Дани! Тук, тук!

Даниел се приближи до масата и седна срещу Петър. Мъжът срещу него бе рошав, с къдрава кестенява коса и умни, пъстри очи. Лицето му бе изпито и изнурено, вероятно от преработване или стрес. Не бе сигурено дали се връщаше от работа или сега идваше, тъй като костюмът му бе измачкан, но това можеше да означава че или е бързал много тази сутрин, или току-що бе приключил нощна смяна. Познаваха се от много години и макар да бяха доста различни като характер, някак бяха успели да запазят приятелството си. Още повече, че Петър бе единственият човек, на когото Даниел имаше пълно доверие и често се случваше да бъде и единствения, към когото можеше да се обърне за помощ.

– Извинявай – рече Дани, докато се наместваше на ръбестия стол, – много ли ме чака?

Петър изпръхтя и махна с ръка.

– Не се кахъри за глупости, брат. Ще пием ли по едно?

Даниел го изгледа сърдито изпод вежди.

– Едва удари обяд, Пешо. Защо да се фиркам още от сега?

Петър примигна учудено.

– Мислех, че ще искаш да удавиш мъката? Не ме ли извика затова?

– Мъка? – учуди се на свой ред Даниел и накара приятеля си да присвие очи.

– Елена? – подсказа му той. – Сватбата?

– Какви ги дрънкаш? Чия сватба?

– Твоята!

Даниел се разсмя силно и извади цигара от джоба на ризата си.

– Ха-ха, много смешно. Дай да се посмеем за сметка на вечния ерген.

Петър се пресегна през масата и опря длан в челото му.

– Дани, какво ти става? Добре ли си? Да нямаш температура?

Даниел отмести ръката му и се навъси.

– Че какво да не е наред?

– Ами, Елена…

– Коя е тази Елена, която повтаряш от преди малко?

– Годеницата ти…? – неуверено отвърна Петър.

Даниел се изсмя отново.

– Не знам какво си пил, човек, но те съветвам да спреш. Или поне не се показвай пред хора на тоя хал – дръпна жадно от цигарата и изпрати струя дим към тавана. – Знаеш, че съм сам от близо пет години, и, честно казано, няма нужда да ми го напомняш.

– Какви ги дрънкаш, бе? Сам бил от пет години? Ай, бегай оттук! – не вярваше на ушите си Петър. – Само не ми казвай, че си я забравил?

– Кого бе?

– Елена!

– Коя е таз Елена бе?

Петър разтри нервно лице и издиша тежко.

– Добре, добре, както кажеш – предаде се той. Стана му ясно, че поради някаква причина Даниел не искаше дори да си спомня за бившата си годеница и даже отричаше съществуването ѝ. Можеше да уважи решението му, нали бяха приятели. Всеки се справяше с болката по различен начин и понякога бягството бе най-удачния метод. Остави си едно наум, обаче, да наблюдава приятеля си, в случай че този подход започнеше да се оказва пагубен. – Я кажи, къде се мота толкова време? – смени темата той.

– Нали уж не си ме чакал много бе?

– Казвай, казвай, не се прави на приятно разсеян – подкани го Петър с усмивка.

Даниел тръсна в пепелника и дръпна отново, след което махна на сервитьорката.

– Бях в задрямал в една библиотека.

Петър се разсмя.

– Да бе, пък аз съм кралицата! Кракът ти не е стъпвал в библиотека!

– Е, вече стъпи. И може да стъпи пак…

– О, нима – той се приведе над масата, закачил се за тънкия намек, – и какво, как се казва?

Даниел се замисли.

– Честно казах, не обърнах чак такова внимание на табелата над вратата…

– Не бе – удари го леко по рамото той, – мацката как се казва, мацката!

Дани дръпна за последен път и загаси цигарата.

– Ха́рука.

– Странно име – отвърна приятеля му, – и к‘во, яка ли е?

Даниел издиша тежко и изпръхтя леко с уста. Петър се ококори.

– Чак толкова ли? – Дани присви устни и кимна. – Мътните ме взели…Ами тогава…

– Хей, Петре! – разнесе се женски глас.

– Мамка му… – измърмори той и неохотно вдигна ръка в поздрав. – Здравей, Ленче.

Русокоса жена се приближи до масата им с престорена усмивка и застана между тях. Носеше бяла риза с разкопчана яка и сива пола до коленете, а в ръка държеше сако.

– Как си, Петре? – попита невинно. Петър издаде нечленоразделен звук, който явно бе достатъчен за отговор, затова тя се обърна към другия мъж на масата: – А ти, Дани?

Даниел вдигна глава към нея объркано, но бързо се окопити.

– Добре съм, благодаря.

– Хайде, няма нужда да сме толкова официални, нали? – подсмихна се тя нервно. Личеше си, че ѝ е неловко, но Даниел нямаше представа защо.

Петър се изправи рязко, грабна Елена за лакътя, издърпа я настрана и започна да ѝ обяснява нещо шепнешком. Даниел не чуваше за какво си говорят, но изражението на лицето ѝ постепенно се изкривяваше в ужас. След като кратката дискусия приключи, жената безмълвно се насочи към изхода на заведението, държейки се за главата, а приятелят му се върна на мястото си.

– И за какво беше цялата дандания?

Петър махна с ръка.

– Нищо, нищо – отвърна, – не го мисли. Я по-добре ми разкажи за тази библиотекарка…

***

Камбанката иззвъня и вратата се отвори с леко скърцане. Харука седеше до тезгяха, вдигнала босите си крака върху един стол и внимателно нанасяше черен лак върху ноктите. Спареният от скорошния дъжд въздух нахлу в помещението и книгите потрепнаха на създалото се течение.

– Добре дошли! – рече тя без да отделя поглед от педикюра си. – Ще взимате книга или ще дарявате?

– Мислех да разгледам първо – отвърна женски глас. Харука вдигна глава и видя русокоса жена с подпухнали сини очи и изпита кожа. Носеше пола и бяла риза, а в ръка държеше сако. Токчетата на обувките ѝ затропаха по дъсчения под, докато вървеше покрай лавиците с книги.

– Ако търсите нещо определно, кажете, мога да помогна – вметна библиотекарката, но след като не получи отговор, се върна към заниманието си.

– Не е ли доста тъмно тук? – почуди се жената. – Като за библиотека, имам предвид.

– Алергична съм към силна светлина – обясни Харука, – а и мисля, че е достатъчно светло, за да се виждат буквите. Ако искате да прочетете нещо тук и не ви стига светлината, имаме читалня отзад – духна върху ноктите си и прибра шишенцето с лак в едно чекмедже.

– Няма нужда – отвърна жената. – Но може би ще ми помогнете с друго.

– О? – Харука се изправи и изприпка до нея. Аромат на праскови и люляк удари русокосата жена право в носа. Харука носеше обичайната си премяна от къса черна тениска и оръфани дънки, но беше боса. Спря на около метър от жената, сключила ръце зад гърба си, и я гледаше с очакване. Посетителката се стресна за момент, изненадана от бързината на ниската девойка, но успя да се съвземе и си пое дъх.

– Наскоро мой познат е идвал тук – започна тя, – и сега е…различен. Подозирам, че му се е случило нещо в тази библиотека – въздъхна тихо. – Притеснявам се за него. Чудех се дали не знаете нещо по въпроса?

– Различен как? – поинтересува се момичето.

– Ами…забравил е някои неща.

– Хм…А! – Харука вдигна пръст в знак, че се е досетила нещо. – За Даниел ли говорите? – жената не отвърна, стресната от коментара ѝ, и Харука го прие като потвърждение. – Значи вие сте Елена! Да, сега като съм по-близо виждам приликата – закима. – „Златната“ коса, очите „като езера“, но най-вече надменното изражение.

– Моля?!

– Да, да – продължаваше да кима Харука, без да обръща внимание на реакцията на Елена. – Дани беше тук наскоро, да. Дари книга. Момент – момичето се стрелна към лавиците и започна трескаво да рови из редицата. – А, ето я! – издърпа една от книгите и я връчи на жената.

– „Болката на любовта“? – учуди се тя. – За пръв път я чувам!

– Нова е – поясни Харука, – доколкото разбрах е автобиография.

– Няма значение, не ме вълнува някаква книга. Не това исках да науча – възрази Елена, докато разсеяно разлистваше книгата. – Исках…

Ръката ѝ замръзна и тя внезапно се зачете в страниците. Книгата описваше петгодишната ѝ връзка с Даниел до най-малкия детайл – къде се бяха запознали, местата, на който бяха ходили, подаръците, които си бяха правили, споровете им, радостите им, всичко беше там. Елена прелистваше книгата и не вярваше на очите си.

– Какво, за бога…

– Бог няма нищо общо – възрази Харука. Мекият ѝ досега глас бе започнал да придобива сериозна, студена нотка. – Бившият ти годеник дойде тук с намерението да забрави. Аз просто му помогнах.

– Какво имаш предвид?

Харука посочи книгата.

– Взех му спомените – рече простичко.

– Глупости! – кипна Елена. – Това не е възможно! Не може да е вярно! Лъжеш!

– Хубавото на фактите, „Ленче“, е че не ги интересува дали им вярваш или не – Харука бе напълно сериозна и нито един мускул на лицето ѝ не намекваше, че си прави шеги. – Но не мога да кажа, че ми харесва да ме наричат лъжкиня.

Елена затвори рязко книгата и стисна корицата силно, навела глава.

– Върни ги – промърмори под нос.

– Моля? – недочу библиотекарката.

– Върни ги! – кресна Елена, срещайки черните ѝ очи.

– Не.

– Как така не?!

– Не – отсече Харука и изглежда нямаше намерение да продължи, но бързо прочете неизказания върпос в сините очи на посетителката си и въздъхна раздразнено. – Даниел даде спомените си доброволно. Не ги иска. Не иска да си спомня нищо от тези пет години. Не иска да си спомня теб – обясни. – Няма нищо за връщане.

Елена се стрелна напред и я сграбчи за блузката с намерение да я вдигне. Лицето ѝ беше изкривено от ярост, зъбите ѝ стържеха.

– Сега е щастлив, нали? – продължи Харука. – Нищо не връщам. Мои са.

Елена затегна хватката си, ноктите ѝ скоро щяха да разпорят плата, но библиотекарката стоеше непоклатима.

– По-добре недей – спокойно отвърна Харука. – Не знаеш в какво се забъркваш.

– Слушай внимателно, пикло…

Русокосата жена усети бузата ѝ да се загрява. Не успя да види плесницата, просто се олюля назад и ѝ се зави свят. Тръсна глава и разтри страната си.

– Ще те помоля да напуснеш – рече Харука, докато оправяше яката си и оглеждаше лака по ноктите, – преди да съм се ядосала.

– Кучка мръсна! – изсъска Елена.

Харука внезапно завъртя глава към нея. Очите ѝ бяха напълно черни и Елена замръзна на място за момент, преди да се свлече на колене. Харука се приближи бавно към нея. Макар и да бе нисичка, сега изглеждаше огромна и заплашителна. Вените около очите ѝ бяха ясно очертани и остри кучешки зъби проблясваха в устата ѝ.

– Сега разбирам защо те е зарязал – започна тя и леденостуденият ѝ глас режеше въздуха. – Наистина имаш сериозен проблем с гнева – наведе се, вдигна книгата, изтупа я и я заразлиства бавно. – Виждам, че и наистина си склонна към насилие, особено като не получаваш това, което искаш. Как го беше казал – кибритлийка? По-скоро бомба със закъснител. И въпреки това те е обичал. Странен човек. Хората сте наистина странни. Затова сте ми и толкова интересни – Елена изръмжа нещо в опит да направи коментар, но устата ѝ не я слушаше, сякаш някой бе залепил устните ѝ една за друга. – О, не се мъчи, няма смисъл. Слушах дразнещия ти глас достатъчно днес. Имах намерение да те пусна да си ходиш по живо, по здраво, но успя да ме изнервиш – Харука клекна пред нея, подпирайки ръце на колене, и остави книгата настрана. – Като те гледам, съмнявам се, че имаш интересна история, но знам ли. Може пък да успееш да ме изненадаш – пресегна се и я бутна леко по рамото. Елена падна по гръб върху дъсчения под и изохка полугласно. Харука се надвесе над нея с ехидна усмивка на лицето и с бързо, отмерено движение изтръгна копчетата на ризата ѝ. Русокосата жена отчаяно се опитваше да накара тялото си да се движи, но бе като прикована за пода. Стрелвайки се напред, библиотекарката отвори уста и заби издължените кучешки зъби във врата на жертвата си, започвайки да пие настървено. Букви и символи се появиха по кожата ѝ и бързо се разпростряха по цялото ѝ тяло, докато Елена се гърчеше в безмълвна агония. Харука беше безмилостна – приличаше на диво животно, поглъщащо прясна плячка. Нямаше и помен от спокойствието и грацията, с която се бе движила досега.

Ужасяващата гледка за щастие не трая дълго. Харука се изправи и избърса уста с ръка. Цялото ѝ тяло и лице бе покрито с букви, които леко трептяха на приглушената светлина в библиотеката, а топлата кръв се спускаше по врата и гръдта ѝ.

– Мамка му – изпсува тя, – развалих си маникюра – огледа тялото си и изпусна още една псувня. – И блузата. И на всичкото отгоре, пак трябва да се занимавам с копаене – хвърли поглед към съсухрената жена на пода и изцъка раздразнено с език. – Но! Първо да се отърва от скучната история – с което се върна обратно на тезгяха, измъка перото и една нова празна книга и седна да пише.

***

Камбанката иззвъня и вратата се отвори с леко скърцане.

– Добре дошли! – посрещна клиента Харука. – Ще взимате книга или ще дарявате?

– Смятам да взема – рече Даниел.

– Не очаквах да се върнете толкова скоро – рече тя с усмивка, когато го разпозна.

Даниел се усмихна в отговор и наведе глава, в опит да прикрие почервенелите си бузи.

– Честно казано, и аз – призна и се прокашля. – Но имам и друг въпрос, който не е свързан с книги.

Харука се приближи и го подкани към лавиците с книги.

– Слушам – рече, докато го водеше.

– Чудех се дали ще мога да те изведа на вечеря.

Харука замръзна.

– Аз съм колекционер – рече, докато вадеше една от книгите, и се обърна към него. – Казвала ли съм го? – Даниел поклати глава в отрицание. – Именно това е целта на тази библиотека. Събирам истории от цял свят и ги съхранявам тук. От време на време препрочитам по-интересните – тя погали книгата в ръцете си. – Знаеш ли, хората са впечатляващи същества. Вълнуващи и интересни и в същото време някак скучни, а понякога дори изнервящи.

– Не разбирам.

Тя му подаде дебелата книга с чисто нова, червеникава корица. Заглавието беше изрисувано с позлатен шрифт.

– „Реквием за една лъжа“?

– Най-новото попълнение в колекцията ми – обясни Харука. – Разказва историята на жена, която губи най-ценното в живота си, но късно го осъзнава.

– Звучи ми като трагедия…

– Точно – съгласи се момичето. – Не ми харесва особено, но въпреки това я препоръчвам. Може да научиш нещо важно от нея. Това е хубавото на книгите – никога не знаеш какво ще откриеш.

– Добре тогава, щом идва с препоръка, ще я взема. А кога да я върна?

– Когато е възможно – усмихна се тя. – Аз винаги съм тук.

Даниел кимна и понечи да си тръгне но спря.

– А по другия въпрос… с вечерята?

Харука се усмихна тъжно.

– Всеки си има своята роля. Аз събирам истории – отвърна меко. – Не ги изживявам. Читател съм, не автор.

– Разбирам… – посърна той, хванал намека, но не искаше да се отказва толкова бързо. – Все пак, мога ли да дойда отново?

– Разбира се – рече тя. – Библиотеката винаги е отворена за посетители. Ако пък можеш да ми донесеш история, много ще ме зарадваш. Предната беше доста интересна, макар и леко горчива.

– Предната?

Харука прикри уста с ръка и се усмихна виновно.

– Няма значение – рече, – не е важно.

Даниел се приближи до нея достатъчно, че да се окъпе в познатия му вече аромат на праскови и люляк.

– Стана ми любопитно сега – подкани я.

Харука се усмихна игриво. Острите кучешки зъби пробляснаха на слабата светлина в библиотеката.

– Всяка жена има право на своите тайни – намигна му тя.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s