Uncategorized – Ink Spirits

Последен стон

Като няма сняг, създай си.
Като няма добрина, създай си.
Като няма избор – създай си.

Спомням си всичко. Онази прелестна, кристализирана нощ, в която го чух за пръв път, се е запечатала в съзнанието ми като снимка от стар албум.

Отворих сънени очи и сърцето ми заби в пристъп на уплаха. Чувах го толкова ясно, сякаш беше до леглото ми. Постоях неподвижно няколко минути, притаена в своята озадаченост. Какво беше това? Откъде идваше? Някой плачеше. Дълъг, провлачен плач, който се давеше от време на време в пресекулки. Седнах в леглото и се огледах. Стаята се осветяваше от бледата лунна светлина. Плачът влизаше отвън и се понасяше между стените, описвайки кръгове като невидим дим. Изправих се и се приближих до прозореца.

Боровете в горичката зад последните къщи образуваха черна, назъбена верига, отвъд която бе пълен мрак. Къщите стояха безмълвни, като паметни плочи, а едно създание седеше на уличката, озарено от лунната светлина, и плачеше. Приличаше на смесица между лисица и куче: имаше дълги уши и…

View original post 2,772 more words

Вълшебно кексче

Ключалката изщрака и тя влезе през скърцащата врата на малкия апартамент, захвърляйки чантата си върху шкафчето за обувки. Въздъхна тежко, уморено, и събу високите черни кубинки. Коридорът бе малък, тесен и едва стигаше един човек да се размине със себе си, камо ли с някого другиго. Може би беше по-добре, че откакто се бе преместила тук преди няколко седмици, почти никой от приятелите и познатите ѝ не я бе посещавал. Continue reading Вълшебно кексче

Роса и мухъл

Нещо, в тон с времето навън напоследък.

Dreamer in the wind

Възрастната жена бавно дотътри дървено столче до входа на блока, но не излезе навън, а го постави от вътрешната страна. Седна и се загледа в жените и мъжете, забързали по тротоара. Толкова бяха вглъбени в себе си, че повечето от тях дори не вдигаха поглед. Със сигурност не знаеха за табелите по етажите на сградите – адвокатска кантора или туристическа агенция – надписите следяха безмълвно трафика от коли и хора. И старицата мълчеше. Бе застинала в своя унес и само погледът ѝ блуждаеше сред тълпата. Чакаше. Снежнобялата ѝ коса бе прилежно сресана и подредена зад ухо, ръцете – отпуснати в скута, а очите… о, тези очи! Oчи с цвят на сиво-син кристал, сякаш впримчили всичката тъга на света, поглъщаха картината, която се движеше пред нея!

Хората бързаха ли, бързаха, сякаш бяха стрелки на часовник, които никога не се догонват. Старицата плъзна поглед по сградите наоколо. Старинни постройки с прекрасна архитектура…

View original post 2,496 more words