Четири

Размисли, страсти и мечка

Они се бе изпарила. Мамка й.
Всъщност не, нямаше желание да познава мамка й. Все пак онова откачено същество се е метнало на някой, нали?А може би се бе метнала на Шефа?
Сорин тръсна глава. Не му беше времето да развива теории за произхода на контакта си в Гилдията. Имаше по-важни неща. Камбани биеха.
„За кого ли бият?”
Някакси убеди синекосата да му заеме някоя и друга пара – бе привършил с провизиите, а и му трябваха нови дрехи и лък. Успя да намери самотен търговец, който не се бе скатал у тях си, и си купи хубав, макар и леко износен черен мундир – без пагоните и другите финтифлюшки го взе на безценица. Също така се сдоби с чисто нов панталон, хубави, лачени обувки и черни кожени ръкавици. С наметалото си не се разделяше, и без това бе единственото нещо, оцеляло последните му премеждия. За лъка му обаче надежда нямаше и той се принуди да го замени с друг, макар и по-малък.
Сега вървеше спокойно по празните улици, устремен към градските порти. Беше свалил качулката, измил лицето си, дори се бе вчесал – нищо общо с просяка, който взриви площада.
„Они,” сгълчи се той, „Они взриви площада.”
Убеден в собствените си думи, той се огледа. По наскоро придобит навик, очите му бързо се разшириха. Отвратително голяма мечка се задаваше откъм близката гора. Тежките, тромави лапи се движеха с неестествена бързина, и неистов рев разпра въздуха.
„Песове и помияри,” изпсува той. Той не използваше стандартни псувни. Бяха му твърде скучни и ограничени, затова измисляше собствени.
Врътна се на пета и се засили в противоположната посока. Имаше си други проблеми на главата, че да се занимава с разбеснели се зверове.
„Да ти имам и задачите, дето даваш,“ помисли си той „За какъв шпек ми е притрябвала?”
Обир, това му бяха възложили. Нищо ново под слънцето, но този път бе специален.
Бе групова операция, и бе намесена Трупата.
Сбирщина откаченяци, които бяха на върха на Гилдията – точно под обувките на Шефа, – и се занимаваха както със забавление, така и с обири.
Грандиозни обири.
Но това не бе най-необичайното в задачата му. Това, което предизвикваше най-голямо учудване, недоумяване и други подобни термини, бе целта.
Трезорът на Абдула-ал-Рашид-ибн-Хазред-бин-Мохамед-ибн-ал-Сюлейман.
Сорин заплете мисловния си език. Не знаеше какво се очакваше да откраднат от откачения изобретател, но щом Шефа смяташе да впрегне тежката артилерия, имаше причина.
 „Тоя определено се е побъркал. Но пък имаше бая нулички като заплащане…А, ето за кой шпек било.”
Потънал в мисли,  Сорин полека-лека се изниза от града. Трябваше да се заеме със задачата, нямаше мърдане. Но за да намери Трупата, му трябваха следи. Следи, които нямаше да намери в този закърнял град.
Имаше и друга причина да се махне по-бързо от града. Не че мечката не бе достатъчна, но повече го притесняваха думите на Они. „Не се задържай дълго,” бе казала тя, преди да изчезне по обичайния начин – като фея в нощта. Само дето бе още ден и тя си бе чиста вещица, „Не е особено здравословно тук.”
Сорин бе сигурен, че нямаше предвид въздуха или гледката. Гилдията не обичаше да оставя следи. Той ускори крачка. Колкото по-бързо се разкараше, толкова по-добре. Колкото и да не можеше да я търпи, Они бе сред по-приятните му колеги. Тепърва му предстоеше да се сблъска и с Трупата. Работодателят му си ги избираше все едни…. Още бе загадка как изобщо го бяха викнали. Може би защото бе само наемник – работеше временно, нямаше пряка връзка с организацията. И, разбира се, това, което го плашеше най-много.
Бе заменим.

Пет >>>
<<< Три
Съдържание

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s