Вечер край брега

          Парцалът търкаше пода ритмично. Късният бриз леко побутваше крилата на прозорците, които на свой ред му отвръщаха с тихо тропане. Газовата лампа примигваше в сумрака, а черното перо танцуваше по жълтеникавата хартия.

            Мъжът в стаята отпи от парливата напитка, прегърна металното канче с длани и се замисли. Откри, че шумът го дразнеше и му пречеше и да се съсредоточи. Мисълта му секна и гарвановото перо застина в очакване на заповедите. Той хвърли поглед към прозореца и го затвори с трясък. Парцалът на пода сякаш се стресна и спря работата си, а въздушната струя, нахлула в стаята, си проправи път през стъклото на лампата и я загаси. Мъжът се изправи в тъмното и тръгна по витото стълбище надолу по фара към доковете. Нуждаеше се от малко чист въздух. Тази вечер не се очакваха кораби, та можеше да си позволи да напусне поста си. А дори и да се появиха заблудени моряци, можеше да задейства фара и от разстояние. Нали именно затова го бяха отлъчили тук, далеч от останалите хора – само той и неговият Дар.

Седна на дъските и провеси крака над водата. Вечерта бе тиха, спокойна и прохладна – точно, както я обичаше. Пое дълбоко дъх, отпусна клепки и остави лекия ветрец да разроши черната му коса, а аромата на морето да се просмуче в гърдите му.

            Тропането внезапно се завърна и го накара да отвори очи. Изправи се и се огледа учудено. Наоколо нямаше нищо достатъчно паянтаво, че да се подмести на слабия ветрец, факлите и фенерите отдавна бяха загаснали и нямаше жива душа на доковете.

            Заслуша се и осъзна, че не чуваше тропане.

            Чуваше стъпки.

            Макар и приглушени, леките стъпки се открояваха в тишината, изпълваха въздуха около него и отекваха в съзнанието му. Замисли се – кой би дошъл чак до далечния край на острова, при старите докове и неговия фар?

            Стъпките постепенно ставаха все по-отчетливи и силни и мъжът напрегна очи в опит да различи нещо, или някого, в мрака, но напразно. Въздъхна шумно и щракна с пръсти. Примрелите фенери грейваха един след друг и всеки изяждаше парче от тъмнината пред него. Когато и последният се запали, стъпките замлъкнаха. Очевидно неочакваният посетител предпочиташе да остане скрит в мрака, който и да бе той. Мъжът изсумтя, изхрачи се, изцъка с език и се насочи обратно към фара. Вечерта бе твърде приятна, че да тръгне да си търси белята.

            Въпреки това остави фенерите запалени.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s